Марина Юденич - Дан за ангели

— Категорично.

— Стоп! — Това каза Фьодор. До този момент той слушаше мълчешком. И се мръщеше, което вече сериозно ме тревожеше. — Дотук всичко беше ясно като в учебник по нова история, по най-нова история, посветена на много новите руснаци. А сега всичко отива по дяволите. В светлината на чутото до този момент най-логично беше той благополучно да изпрати наследницата на онзи свят, като припише това на кредиторите, на враговете, на отмъстителите, на депресията или в крайна сметка на автомобилна катастрофа. Никой нямаше да се зарови да изяснява истината.

— Струва ми се, че разбирам за какво става дума. Тук започва Достоевски.

— Ти си гений, Етиен. Тук започва Достоевски.

— Или по-точно Антон Василиевич Полонски в целия му блясък. Той не можеше да я изпрати просто ей така на онзи свят с помощта на килър или на автомобилна катастрофа. Пък и не му се щеше.

— Разбирам, нали е бил голям майстор на мистификациите. Той наистина си спомняше какво си бяхме говорили през тази нощ.

— И страстен техен поклонник.

— Но тези усложнения…

— Няма никакви кой знае какви усложнения. За романа ли питате? За повестта, притчата или каквото е там… Няма да се учудя, ако той наистина е написал това тук. Настроението му е било… налага ли се да обяснявам какво? Всичко е пронизано от мрачна готика и вероятно е написано тук.

— Както и тукашният антураж.

— Точно така. Между другото, Етиен, кога е купил този замък?

— Преди пет години.

— И тогава ли е наел двете дами?

— С което си спечелил пламенната им любов. И преданост. Вярно, аз мисля, че това се нарича другояче. Дъщерята била обвинена за огромно разхищение в друг малък пансион. Предстоял й съд. Той погасил дълговете й. И й дал работа. И то много по-спокойна, защото тук никога не е имало хотел. Това бил просто един малък частен замък…

— … в който той имал намерение понякога да се отбива. Или да настанява нужните хора.

— Това е напълно в стила на Антон.

— И в крайна сметка той решил да го използва точно в свой стил.

— Ами издателството?

— Купил го преди около седем години. На принципа нека го имам за всеки случай. То било управлявано лично от господин Птица.

— И това е в стила му. Имаше един период, в който Антон правеше такива придобивки.

— И както виждаме, то му свършило работа. Общо взето, нямаше кой знае какви усложнения. По-скоро това беше любимата му игра. Нещо като конструктор. Два-три стари детайла под ръка, хитро инженерно решение и капанът е готов. Извинете ме още веднъж, мадам.

— Извинен сте. Вярно, аз кой знае защо си представям друга картина. Риболовни такъми. Две-три здрави кукички, любимата стръв, която винаги е готова. И край. Но да оставим сравненията. А каква е ролята на Майя?

— Да, Майя. Той наистина я въвлече, когато се появи необходимост. И тя веднага се озова на призива му. Мисля, че го е направила с радост.

— Но защо?! Нали Антон веднъж я изхвърли на улицата, без да има никаква вина и без дори да изслуша обясненията й. Просто я изрита като мръсно коте.

— А вие какво направихте? Не се намесихте, нали? А, между другото, тя ви слушаше за всичко и ви вярваше. Предателството на чуждия човек няма значение! Но когато ви предава близък човек, на когото сте имали доверие, нещата са съвсем различни. Особено когато веднъж ви е подал ръка. Такива обиди са много по-болезнени. И отмъщението е още по-сладко. Не смятате ли?

— Не съм се замисляла.

— А би трябвало.

— Може би. Само че, чакайте малко. Аз я избрах сама. Случайно. Можете да не се съмнявате в това.

— Не се съмнявам. Понякога случайностите също действат в рамките на разработената схема. Но можете да сте сигурна, че ако това не беше станало случайно, те щяха да намерят хиляди начини незабележимо да ви наведат на идеята да се възползвате точно от нейните услуги.

— Да, сигурно.

— Чакайте малко, всичко това е Достоевски. Но аз имам въпрос, свързан с — как го нарекохте, Алекс? — пазарния механизъм.

— Кажете, Етиен.

— Той как щеше да получи наследствени права? Имам предвид покойника?!

— Много просто. Предполагам, че скоро ще открием завещание в полза на младата лейди, което наистина ще е написано малко преди смъртта му или ще е подготвено със задна дата. Но така или иначе, негова наследница, както и на покойната мадам Полонска — тъй като съпрузите нямат други наследници — щеше да е тя. Любовницата му. Ясно ли ви е?

— Като бял ден.

— Не е ясно друго. Може би последното.

— Слушам ви, мадам?