Марина Юденич - Дан за ангели

— Ти каза ли му?

— Да. Мислех си, че това е скрит коз за мен. А той се разсмя: „Кой ще се рови в това сега? Кой ще повярва? Тя при всички случаи ще каже каквото трябва. Дори и да я изтезават“.

— Защо е бил толкова сигурен в това?

— Ти би трябвало да знаеш по-добре. Да, аз бях обзета от ярост. Бях безсилна, както пишат в лошите романи. И си отидох с тази ярост. Нямаш представа колко трудно е това.

— Георгий каза, че накрая си викала само Антон.

— Не го виках, а го проклинах. А Георгий… Той също си получи заслуженото.

За миг изгубих нишката на разговора.

Понякога насън става така, сякаш се скъсва някаква брънка, веригата се разпада, а после се връщаш към онова, което се случва, и напипваш парченцето. А понякога започваш съвсем отначало.

И този път стана точно така.

Аз се върнах. Вива продължаваше да стои до мен.

Толкова много неща трябваше да обсъдим, да уточним и в края на краищата да разберем. Включително и най-важното — последното послание на Антон, тяхната среща и тайното проблясване на Стълбището.

Но се задейства още един неотменим закон на сънищата — пълната липса на логика.

Логиката е религията на реалността.

А сънищата са алогични.

И започнах от онова, на което като че ли изобщо не му беше дошло времето.

— Дан за ангелите. Знаеш ли какво е това?

— Разбира се. Струва ти се, че е същото, така ли?

— Точно така. С течение на годините нашите души също…

— Отдават част от себе си. Част от диханието си. Своята дан.

— И стават по-силни.

— Така е. Но не всички.

— Като коняка. Който, например, е ферментирал прекалено дълго и е станал горчив…

— И дори се е вкиснал, вмирисал се е и е станал отровен и смъртно опасен.

— Да не би проблемът да е в бъчвата?

— Включително и в нея. Но предимно е във винопроизводителя и в гроздето. А освен това, в околната среда слънцето, дъждовете, ветровете. И в самата дан, която се отделя.

— На кого принадлежи тя?

— Това не може да се каже със сигурност, момичето ми. По принцип, тя принадлежи и на двамата. И на единия, и на другия. Въпросът е на кого ще се хареса. А те са капризни. И придирчиви също като нашите винопроизводители.

— Вашите ли?

— Надявам се, че са наши.

— Благодаря.

— Чакай малко. Това не ми предстои чак толкова скоро. Би трябвало да ги кажа да си вървиш. И изобщо не биваше да идваш тук. Между другото, ти отново тръгна след него, а пък уж искаш да промениш всичко.

— Искам. Но сега няма да си ида. Струва ми се, че…

— Струва ти се… На теб изобщо твърде дълго много неща само ти се струваха. Но сега наистина не бива да си отиваш. Сега върви напред. Само че не се бой. Не се страхувай от нищо. Тогава може би…

— Какво може би?

— Вашите винопроизводители…

— Мислиш ли, че това може да се отмени? — отклоних се отново от същността, макар че най-важното вече се очертаваше…

— Онази дан за ангелите ли? Зависи какво имаш предвид. Едва ли можеш да отмениш безтелесното дихание на вечността.

— Тогава какво?

— Той ще разбере. Ако днес не се изплашиш.

И толкова.

Отидох си. Потънах в забрава.

А сънят секна пак така внезапно и изобщо не беше ясно как е дошъл.

Наоколо нямаше нищо, а до мен нямаше никого.

Самотата в прохладното пространство на кралските покои беше малко прашна и изпълнена със слабия аромат на горски треви.

Не се събудих изведнъж и веднага като от звънене на будилник и телефон, но нещо извън мен настоятелно ме изтръгна от съня.

И ми каза: събуди се!

Отворих очи.

Ама, че странно.

Беше красиво, малко страшно, но омагьосващо — в полумрака на спалнята палуваха отблясъците на рубинено червената и тъмно виолетовата светлина, сякаш някакво невидимо същество неизвестно защото даваше сигнали отдалеч и си играеше със светлината, създавайки знаци и символи, които бяха известни само на него.

Полежах около минута, наслаждавайки се на тайнственото видение малко обезкуражена, но не много изплашена.

И по-скоро заинтригувана.

Но след това си спомних, че на два пъти ме предупредиха за лазерното шоу „Фестивал на светлината“. Вярно, то май че не беше днес, а през идните дни. Но може би това беше репетиция.

Широко отвореният прозорец с витражите сложи всичко на мястото му.

Тайнствените рубинени отблясъци изчезнаха, лилавите светлини се стопиха и стана съвсем тъмно, но на другия край на местността, на около седемстотин метра по диагонал много добре се виждаше тържественият замък.