Марина Юденич - Дан за ангели

Колкото до моите планове, може да се каже, че извадих късмет.

Само че се чудех с какво да започна.

Например дали двете дами знаеха какъв ми се падаше Антон?

Предполагах, че знаеха.

Естествено, никоя от тях нямаше да си позволи да зачекне тази тема. Но ако аз направех това в прилив на внезапно откровение, събудени спомени и дори обида… Старицата можеше веднага да се разприказва.

Вече влязохме вътре.

И аз… моментално можех да затворя очи, защото виждах…

„… голямата стая с тежка дъбова маса по средата. С масивни столове, тапицирани с овехтял плюш. С опушената камина. С истинско голямо огнище, в което навремето са въртели на шиш и са препичали тлъсти животни. Стената над него беше украсена с дърворезби.

Тук май че се хранеха и сега. Някъде наблизо беше кухнята, откъдето се носеше апетитна миризма на печено месо и дъхави подправки…“

Всичко беше точно така.

В това време веселата старица говореше без да спира. Напевната й непресекаема като малко изворче в тревата реч по някакъв изумителен начин побираше в себе си страшно много неща, ако не и всичко. Историята на замъците и постройките, скрити дълбоко под земята, нещастната Попея Сабина, мрачната кралица Катерина Медичи, която се оказа, че също почитала тези места, а сред тях — простичкото меню на селската закуска, която веднага могат да приготвят за мен.

Избрах си пресен гъши пастет, малко домашно масло, зелена салата, подправена с лимонов сок и посипана с кротони и, естествено, бутилка домашно червено вино. А след това — и кафе.

— Ще изпиете ли една чаша с мен?

— С огромно удоволствие.

Тя сервира чевръсто масата.

Не зная за готвачите, но тук със сигурност нямаше сервитьори или поне обикновени прислужнички.

Или те се появяваха само на обяд и на вечеря.

Но на мен ми беше все едно. Храната беше на масата и ето, че веселото „чин-чин“ вече ознаменува началото на нашето приятелство.

Моментът беше съвсем достоен за начало.

— Вероятно от туристическата агенция са ви казали, че аз съм тук, защото моят покоен мъж съвсем наскоро посети тези места…

— О, да… Горкичката. За щастие, на мен досега не ми се е наложило да облека вдовишки дрехи. Слава богу, Жак е жив и казват, че живее някъде в Лион… Ние не поддържаме отношения. По настояване на Габи. Но аз ви разбирам. Вие сте толкова млада. Обичахте ли го?

— Не много.

— О?!

— Пък и нали той не беше сам тук?

— Е, това все още не е повод за сериозен конфликт. Мъжете имат такава нагласа…

— Не придавах кой знае какво значение на това.

— Правилно, скъпа. Свободата е много по-ценна стока от оковите. По принцип и двете страни ги ценят. И дори може би те ги ценят повече от нас. Значи вие сте решили да повторите неговото пътуване, така ли?

— Да… Защото има една доста любопитна история. Покойният остави един пътепис.

— Боже мой, колко интересно! За нас ли е писал? Всъщност не се съмнявам. Щом е бил тук, няма как да ни е пропуснал.

— Не ви е пропуснал.

— Умирам от любопитство. Какво е мислил за нас? Какво впечатление сме му направили?

— Нали няма да се обидите, ако ви кажа, че сте му направили малко странно впечатление.

— В никакъв случай. Честно казано, очаквах нещо такова…

— Мамо! Остави госпожа Полонска да закуси на спокойствие! — Все пак туидената Габриел беше нащрек.

— Успокой се, скъпа, просто си говорим. Можеш ли да си представиш — господин Полонски е оставил пътепис, посветен на нашия дом.

— Много мило от негова страна. Ето вашата карта, мадам Полонска. Естествено, всичко е наред. Ето застраховката. Ето и ключовете от стаята. — Тежкият ключ от ковано желязо полегна с тих звън до чинията ми. Той беше череп, лят и може би се бе запазил от времената, когато в полумрака на тукашните спални си бяха доспивали именитите посетители или изобщо не си бяха доспивали, а се бяха отдавали на любов и коварство — бяха правили заговори, бяха изпадали в ревност и бяха забърквали отрови.

— Трябва да ви кажа, скъпа, че нашите гости не заключват вратите си, освен от вътрешната страна през нощта. За да се пазят от призраците… — Майката се разсмя високо и заразително.

— А тук има ли призраци?

— Че как иначе! На такова място! Едва ли щяхме да се уважаваме, ако нямаше…

— Моля те, престани. Може би мадам Полонска не споделя възторга на твоите фантазии. Разбира се, че няма никакви призраци. Единственото вярно нещо е, че нашите гости наистина не заключват стаите си. Всъщност ако вие сметнете за необходимо…