Марина Юденич - Дан за ангели

— Слушам и изпълнявам.

А той, гаднярът, слушаше много внимателно.

— Искате ли да хапнете? — Искаше да каже „да си угасите махмурлука“.

— Не искам.

Не исках и да говоря.

За какво да си говоря с него?

Идеята да поспя ми се стори най-симпатична.

Събудих се внезапно, изведнъж.

И веднага остро почувствах, че нещо в околния свят се е променило, нещо, което в крайна сметка ме бе събудило.

Всичко се изясни много бързо.

Мерцедесът стоеше или по-точно беше спрян и дори малко попритиснат до канавката от една полицейска кола.

Моят мрачен шофьор отговаряше едносрично нещо на въпросите на русия жандармерист, а другият полицай — кльощав върлинест мъж с черна коса и класически галски нос, обикаляше замислено колата, гледайки в краката си, сякаш търсеше нещо в праха на пътя.

Пътят наистина беше прашен и тесен, с две не много широки насрещни платна. Нещо като руски път от средна ръка.

Огледах се и в същото време разкърших изтръпналите си крака.

Изглежда жандармеристите ни бяха спрели в момента, когато колата бе тръгнала да излиза от извънградското шосе, за да завие по този тесен междуселски път.

Боже мой, може би те бяха ни преследвали, бяха препускали след нас и бяха ни натикали в това затънтено място…

Всъщност това бяха пълни глупости, просто в просъницата главата ми раждаше класически холивудски сюжет.

Ние бяхме във Франция.

И по всичко личеше, че нещата щяха да свършат мирно и кротко, защото русият жандармерист любезно ни пожела приятно пътуване.

— Какво беше това?

— Проверка на документите.

— Винаги ли правят така?

— Не бих казал. Кой знае кой вятър е довял тук тези ченгета. Защото… Те просто нямат никаква работа тук. Това е доста затънтено място.

— Наближихме ли вече?

— По този път ще стигнем за двадесетина минути. А по шосето щяхме да стигнем за пет. Имаше два варианта, но вие спяхте. И аз сам направих избора.

— Какви са тези варианти?

— Можехме да минем през замъка. Там е красиво, макар че уличките са тесни. А можехме да минем покрай градчето, по нормалното шосе и да завием на светофара.

— И ние завихме, така ли?

— Току-що. И тогава се появиха тези… Майната им.

Просто си помислих, че вие искате да повторите точно маршрута. И затова избрах втория вариант.

— Антон така ли стигна дотам?

— Точно по този път.

— Добре. Продължавайте нататък.

Пътят беше типично селски, тесен и с остри завои, а тук-там в гъстата зеленина се виждаха самотни покриви на къщи.

Мястото беше много затънтено.

„След това изведнъж се озовах… на един неравен и тесен селски път. Който беше много кален. Защото валеше дъжд. Много силен. Проливен дъжд. Пелената на водата застилаше предното стъкло“.

В момента определено не валеше дъжд, но пътят като че ли беше същият.

— А случайно да си спомняте дали, когато миналия път сте карали мъжа ми оттук, валеше дъжд?

— Не помня. Всъщност може и да е валяло. Беше през нощта. Той тръгна направо от летището.

— Да, зная… А случайно да сте заседнали в някаква дупка?

— Да сме заседнали ли? Откъде ви хрумна това, мадам? Аз много добре познавам този път. Той не е от най-хубавите, но няма чак такива дупки, че да заседнеш в тях… Няма нищо такова.

— Да. Колата ви е хубава.

— Не се оплаквам.

А пък, доколкото си спомням, Антон се оплакваше, че се е возил в нещо допотопно, което всеки момент можело да се разпадне в близката локва.

Дали това беше авторска измислица или душевно състояние? Сега вече нямаше как да разбера това.

Пък и не беше чак толкова важно.

В това време пътят стигна до помпозен портал от ковано желязо. Който, между другото, беше широко отворен.

Спомних си, че при Антон всичко изглеждаше съвсем другояче.

„В това време пътят свърши пред една порта.

В бледата светлина на фаровете различих плетениците от ковано желязо. Дори отдалече се виждаше, че е много стара.

Значи бях стигнал. Или по-точно бях доплувал. Точно така.

Натиснах клаксона няколко пъти. Почаках малко. Отново натиснах клаксона. Последва тишина. Само дъждът барабанеше монотонно по покрива и плющеше по стъклата. За нищо на света не ми се щеше да изляза навън. Но осъзнавах, че трябва да го направя.

И излязох.

Студената вода обля главата ми, стече се под яката ми и замъгли очите ми.

Въздухът беше… Точно така! Напоен със свежест и аромат на мокра трева… Точно както ми се бе сторило преди малко на пустата улица, обляна с мъртвешка неонова светлина.