Марина Юденич - Дан за ангели

Но моментът да задавам въпроси още не беше настъпил.

За сметка на това очевидно бе настъпил моментът за предявяване на претенции.

— Вчера ви посрещнах на летището.

— Да, спомням си. Но обстоятелствата се промениха.

— Видях.

Какво значеше това!

Сега само ми липсваше някой да ми чете морал.

— Трудът ви ще бъде заплатен.

— Не се съмнявам. Мадам Печенина помоли да й се обадите веднага след като се качите в колата.

— Ще й се обадя, когато сметна за необходимо. Може ли да тръгваме?

— Разбира се.

— Тогава тръгваме.

Струва ми се, че той ме разбра правилно.

Мерцедесът потегли бързо от паркинга. Слава богу, вечният парижки трафик щеше да започне след два часа и в никакъв случай по-рано.

А по това време ние вече щяхме да бъдем далеч. Почти до крайната си цел.

Може би.

А сега настъпи най-подходящият момент да задам въпросите, заради които всъщност настоявах да ми изпратят точно този шофьор.

Може би трябваше да започна от общите въпроси: за дължината на маршрута, за местните забележителности, за ресторантите по пътя и за други туристически глупости, които ти влизат през едното ухо, само за да излязат веднага през другото.

Но кой знае защо ми се струваше, че с този тип можех да мина и без куртоазия. В смисъл, че никакви любезни дрънканици нямаше да го баламосат.

Веднага хванах бика за рогата още с първата фраза в мига, когато напрегнатата пауза, увиснала в купето след първите любезности, които си разменихме, малко се поразсея.

— Преди известно време сте карали по този маршрут моя съпруг.

— Спомням се.

— Значи сте го запомнили?

— Не. Мадам Печенина ми каза.

— А без нея нямаше ли да се спомните?

— Едва ли. Карам руски туристи всеки ден. Този не беше от най-запомнящите си.

— Защо?

— Защото мълчеше.

— През целия път ли?

— Общо взето, през целия път.

— А придружителката му?

— Тя пък съвсем.

— Защо?

— Това, разбира се, не е моя работа, но останах с впечатлението, че мадмоазел говори само по негова заповед. А той мълчеше.

— Значи те не разговаряха дори помежду си, така ли?

— Поне аз не съм чул.

— И колко време пътувахте.

— Около час и половина. Точно толкова, колкото ще пътуваме и днес. Надявам се. Ще се обадите ли на мадам Печенина?

— По-късно — заявих с тон, който не търпеше възражения и се обърнах демонстративно към прозореца.

Но не беше чак толкова лесно да се отървеш от Майя.

Още не бяха изминали и две минути, откакто се отдалечихме от хотел „Риц“, и настойчивото звънене на мобилния, принуди моя сериозен шофьор да вземе апарата.

— Мадам Печенина ви търси.

Щом ме търси — добре.

Нямах никакви основания да се държа грубо с Майя. Но нямах и никакво желание да разговарям с нея. Какво да правя?

Гласът в слушалката звучеше развълнувано и дори изплашено.

— Какво става?

— Нищо. Срещнах един познат в самолета.

— А не можа ли да се обадиш, да предупредиш или поне да кажеш на шофьора?

— Нямах възможност.

— А той разбра ли това?

— Разбра го. Бях страшно пияна.

— И таз добра…

— Имам пълно право. Първо, аз съм свободна жена. Второ, аз съм на почивка. И изобщо…

— Трето, това изобщо не бива да ме интересува, нали.

— Не съм казала нищо подобно.

— Но си го помисли. Както и да е. Да го забравим. Надявам се, че вече се движиш по маршрута си?

— Точно така.

— Сама ли си?

— С шофьора, разбира се.

— Имах предвид твоя познат.

— След два часа той…

— Какво?

— Вече ще бъде далеч от тук.

— Ще напусне Франция, така ли?

— Точно така. Ще иде на някакъв далечен остров — излъгах неизвестно защо. Не знаех защо го правя, но го направих уверено.

— В момента сезонът не е подходящ за островите. Казваш, че това е стар твой познат, така ли?

— От миналия ми живот.

— Познавам ли го?

— Не. Сприятелихме се след като завърших института.

— Ясно. А той не се ли изненада от пътуването ти?

— Че защо трябва да се изненадва? Замъците край Лоара са много популярен маршрут. Нали ти също твърдиш така.

— Имах предвид спецификата на пътуването ти.

— Не. Защо. Срещнахме се случайно и случайно се разделихме…

— Така е. Значи ти си добре?

— Боли ме главата.

— Хм, помоли шофьора да спре до най-близкото бистро и изпий една чаша червено вино.

— По-добре да изпия една бира.

— Във Франция това не е прието.

— Добре, тогава ще пия вино.

— Това ще те оправи. И поспи малко. Пътят не блести с кой знае каква красота.