— Знаеш ли какво… — Той се измори и, разбира се, вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея — за невидимата дан, но също така и за мен и моите призраци. А освен това той беше свикнал да взема решения и винаги да носи отговорност за онова, което е решил. — Ще отидем в този дяволски замък заедно. Но по-късно. И това е логично. Първо ангелите, а после нечистите сили. Съгласи се. Всъщност можеш да не се съгласяваш, но аз и без това няма да те пусна никъде сама.
— Съгласна съм — измърморих, завирайки нос в рамото му, което беше толкова горещо, силно и стабилно, че наистина много ми се искаше да се съглася. Да се облегна на него. И да не мисля за нищо друго. За нищо свое. За нищо плашещо, страшно и тревожно, когато близо до мен имаше такова рамо.
Съблазънта беше огромна.
Но не биваше да се поддавам.
Защото знаех, макар да нямах представа откъде, че този замък и тези призраци са само мои.
И докато сама и само със собствени сили не разберях и не осъзнаех какво се крие зад всичко това, нямаше да бъда щастлива до това рамо.
И самото рамо нямаше да го има.
Съдбата щеше да се извърти по най-гадния начин и щеше да ми го отнеме.
Знаех това. Вярвах в това. И бях убедена.
Което означаваше, че трябваше да направя всичко сама.
Утрото беше толкова ранно, че това дори още не беше утро, а само един кратък миг от изплъзващата се нощ.
На пръв поглед в хотел „Риц“ нямаше жива душа.
Но при повторното оглеждане открих само един камериер, който от изненада дори не успя да скрие лекото си стъписване от моята поява.
Или по-точно лекото си стъписване от това, че не успя да скрие лекото си стъписване.
А може би и заради това, че не можа да ми предложи нищо друго, освен безупречната си дежурна усмивка.
Закуската още не беше сервирана, отсрещният бар вече беше затворен, а нямаше как да извикам рум сървиз във фоайето. И сутрешната бегълка просто нямаше шанс да получи чаша горещо кафе.
Много жалко. А щеше да ми дойде добре, защото бях прекарала една безсънна нощ и ми предстоеше пълна и абсолютна неизвестност.
И мъчителното съмнение, че той нямаше да ме разбере и нямаше да ми прости. И ужасът, че сме се разделили завинаги.
Не, сега беше по-добре да не мисля за това.
Пък и в момента не вярвах в нищо такова.
Бях убедена в обратното — че ще стигна до този омагьосан замък и че ще разкрия проклетата загадка, която на сбогуване или завинаги ми бе оставил Антон, както може би си мислеше самият той.
Но този номер нямаше да мине!
Щях да я разкрия. Веднага. Точно сега. И за всичко щеше да ми е необходимо само едно денонощие.
И тогава с леко сърце щях да замина там, накъдето ме теглеше душата ми — към конячните провинции.
При онази дан за ангелите. Часът бе ударил. Съдбата беше казала тежката си дума. Беше време да действам.
Стига дяволски фантасмагории.
Това си мислех аз, а невъзмутимият портиер ми предложи любезно такси, каквото не се виждаше наблизо и дори в обозримата далечина.
А площад „Вандом“ бе обвит с мъгла като горска поляна сутрин.
Всъщност той при всички случаи щеше да ми намери такси. Изобщо не се съмнявах в това.
Само че дали в този момент имах нужда от такси?
На празния паркинг на хотела беше спрял един малък, но много авторитетен мерцедес.
Дали не чакаше мен?
Душата ми се изплаши и потръпна, но аз бях почти сигурна, че беше точно така.
Нещо смътно изплува във възпаления ми мозък — някаква досадна среща на летището, някой, когото не много любезно изпратих далеч от очите си.
Ами да, разбира се.
Това беше същият мерцедес с шофьора, който говореше руски и който беше возил Антон. Между другото, това беше изрично мое условие.
Мили боже, нима наистина беше дежурил тук цяла нощ?
— Нямам нужда от такси, благодаря.
Казах това на портиера и мушнах в поддържаната му ръка обичайните пет франка.
— Добро утро, мосю — обърнах се за всеки случай на френски към мъжа зад волана на мерцедеса.
Когато ме видя, той не излезе от колата и не отвори задната врата, както би трябвало да направи.
Само свали безшумно предното стъкло и показа пред света и пред мен не много младото си мрачно лице.
— Мадам Полонска?
Говореше много добре руски, също като мен.
И най-вероятно беше руснак. И то не от първата и дори не от втората емиграционна вълна. Онези говореха чисто и правилно, но много по-различно от нас.
А ако съдех по произношението на този, той беше съветски човек. Интересно, какъв ли е бил по съветско време?
Читать дальше