Марина Юденич - Дан за ангели

— Знаеш ли какво… — Той се измори и, разбира се, вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея — за невидимата дан, но също така и за мен и моите призраци. А освен това той беше свикнал да взема решения и винаги да носи отговорност за онова, което е решил. — Ще отидем в този дяволски замък заедно. Но по-късно. И това е логично. Първо ангелите, а после нечистите сили. Съгласи се. Всъщност можеш да не се съгласяваш, но аз и без това няма да те пусна никъде сама.

— Съгласна съм — измърморих, завирайки нос в рамото му, което беше толкова горещо, силно и стабилно, че наистина много ми се искаше да се съглася. Да се облегна на него. И да не мисля за нищо друго. За нищо свое. За нищо плашещо, страшно и тревожно, когато близо до мен имаше такова рамо.

Съблазънта беше огромна.

Но не биваше да се поддавам.

Защото знаех, макар да нямах представа откъде, че този замък и тези призраци са само мои.

И докато сама и само със собствени сили не разберях и не осъзнаех какво се крие зад всичко това, нямаше да бъда щастлива до това рамо.

И самото рамо нямаше да го има.

Съдбата щеше да се извърти по най-гадния начин и щеше да ми го отнеме.

Знаех това. Вярвах в това. И бях убедена.

Което означаваше, че трябваше да направя всичко сама.

Утрото беше толкова ранно, че това дори още не беше утро, а само един кратък миг от изплъзващата се нощ.

На пръв поглед в хотел „Риц“ нямаше жива душа.

Но при повторното оглеждане открих само един камериер, който от изненада дори не успя да скрие лекото си стъписване от моята поява.

Или по-точно лекото си стъписване от това, че не успя да скрие лекото си стъписване.

А може би и заради това, че не можа да ми предложи нищо друго, освен безупречната си дежурна усмивка.

Закуската още не беше сервирана, отсрещният бар вече беше затворен, а нямаше как да извикам рум сървиз във фоайето. И сутрешната бегълка просто нямаше шанс да получи чаша горещо кафе.

Много жалко. А щеше да ми дойде добре, защото бях прекарала една безсънна нощ и ми предстоеше пълна и абсолютна неизвестност.

И мъчителното съмнение, че той нямаше да ме разбере и нямаше да ми прости. И ужасът, че сме се разделили завинаги.

Не, сега беше по-добре да не мисля за това.

Пък и в момента не вярвах в нищо такова.

Бях убедена в обратното — че ще стигна до този омагьосан замък и че ще разкрия проклетата загадка, която на сбогуване или завинаги ми бе оставил Антон, както може би си мислеше самият той.

Но този номер нямаше да мине!

Щях да я разкрия. Веднага. Точно сега. И за всичко щеше да ми е необходимо само едно денонощие.

И тогава с леко сърце щях да замина там, накъдето ме теглеше душата ми — към конячните провинции.

При онази дан за ангелите. Часът бе ударил. Съдбата беше казала тежката си дума. Беше време да действам.

Стига дяволски фантасмагории.

Това си мислех аз, а невъзмутимият портиер ми предложи любезно такси, каквото не се виждаше наблизо и дори в обозримата далечина.

А площад „Вандом“ бе обвит с мъгла като горска поляна сутрин.

Всъщност той при всички случаи щеше да ми намери такси. Изобщо не се съмнявах в това.

Само че дали в този момент имах нужда от такси?

На празния паркинг на хотела беше спрял един малък, но много авторитетен мерцедес.

Дали не чакаше мен?

Душата ми се изплаши и потръпна, но аз бях почти сигурна, че беше точно така.

Нещо смътно изплува във възпаления ми мозък — някаква досадна среща на летището, някой, когото не много любезно изпратих далеч от очите си.

Ами да, разбира се.

Това беше същият мерцедес с шофьора, който говореше руски и който беше возил Антон. Между другото, това беше изрично мое условие.

Мили боже, нима наистина беше дежурил тук цяла нощ?

— Нямам нужда от такси, благодаря.

Казах това на портиера и мушнах в поддържаната му ръка обичайните пет франка.

— Добро утро, мосю — обърнах се за всеки случай на френски към мъжа зад волана на мерцедеса.

Когато ме видя, той не излезе от колата и не отвори задната врата, както би трябвало да направи.

Само свали безшумно предното стъкло и показа пред света и пред мен не много младото си мрачно лице.

— Мадам Полонска?

Говореше много добре руски, също като мен.

И най-вероятно беше руснак. И то не от първата и дори не от втората емиграционна вълна. Онези говореха чисто и правилно, но много по-различно от нас.

А ако съдех по произношението на този, той беше съветски човек. Интересно, какъв ли е бил по съветско време?