Марина Юденич - Дан за ангели

Той се впусна в дълго, вдъхновено и наистина красиво обяснение, но аз почти не го слушах.

В съзнанието ми като трънче се заби нещо съвсем друго.

Неговото заявено мимоходом намерение да ме опознае и да ме разбере и най-вече — да направи човек от мен.

Само преди един час, да не говорим за преди едно денонощие, щях да избухна при тези думи, щях да се възмутя, да наругая човека, който ги е казал, да го изхвърля навън и да го пратя на майната му. И сигурно щях да му кажа нещо много обидно, за да му причиня още по-голяма болка. Включително и на тази внезапно отворила се пред мен щастлива душа.

Преди един час със сигурност бих постъпила така.

Но не и сега.

Само, моля ви, не намесвайте коняка.

Това беше друго.

Това беше радостта, която просто ей така, без видими причини ме връхлиташе всеки път при излитане и ми обещаваше разни необикновени, но славни неща и която този път бе решила най-сетне да ми подари кристалните си пантофки.

Мисля, че ставаше дума точно за това.

И по тази причина трънчето в душата не ми причиняваше болка и не проливаше кръвта ми. В никакъв случай. Макар че очите ми се напълниха с предателски сълзи и трябваше спешно да се загледам в нещо през илюминатора.

А пък трънчето… То се заби, защото никой друг, освен доктор Надебаидзе — но това вече е друга история — никога не бе поискал и дори мимоходом не бе ми обещавал да ме направи човек.

Ето какво интересно нещо ми се случи.

— Чуваш ли ме?

Преминахме на „ти“ незабелязано, но съвсем естествено.

— Чувам те, разбира се. Въпросната дан за ангелите е онази част от алкохола, която се изпарява от коняка в процеса на стареене…

— Господи, колко вулгарно…

— Е, не всички могат да се изразяват красиво. И… между другото. Едно е да разказваш, а съвсем друго е как мислиш да заснемеш това?

Все пак аз слушах с половин ухо наистина любопитната му история.

Най-старите винопроизводители от четири френски провинции, които се намираха в предградията на град Коняк — това бяха единствените производители на истински коняк на планетата, а всички останали правеха бренди и нищо повече — искаха да увековечат труда си в цялата му изискана красота.

За потомствата.

Или с рекламна цел.

Нямаше никакво значение.

А тъй наречената „Дан за ангелите“, разбира се, беше наименованието на албума.

Но не само.

Те искаха — талантът наистина граничеше с лудостта — напълно да разтърсят поклонниците на безценното си питие. И, представете си, беше им хрумнало да дадат възможност на хората да оценят не само вкуса му, но и да видят вълшебството на неговото създаване.

А след като обсъдили куп кандидатури, избрали него. И дори любезно му се примолили да им окаже тази чест. С всички произтичащи от това последствия. От тук идваше и изключителната любезност на стюардесите от „Air France“ и залежите от скъпоценни напитки.

И той се съгласил.

— Как ще ги заснема. Нямам представа. Поне в момента. Първо трябва да ги видя. А после ще разбера как. После. Но преди това ни предстои цяла вечност в Париж с подобаваща за случая вечеря в „Риц“ и невероятна стая, в която навремето е отсядал кралят.

— Кой крал?

— Не помня точно, сигурно някой пореден Людовик…

— А защо е отседнал в хотел?

— Не зная. Искаш прекалено много от мен. На летището ще ни посрещнат и ще ни разкажат всичко, щом ти е толкова интересно.

— Няма да ми разкажат.

— Защо да не ти разкажат?

— Защото мен също ще ме посрещнат на летището.

— По дяволите! Дори не помислих за това. Само не ми казвай, че там ще те чака мъжът ти.

— Шофьорът.

— Да върви по дяволите. Ще пътуваме с моята кола.

— Няма да пътуваме.

— Защо?

— Защото в моите планове не влиза да преспивам в Париж. Продължавам нататък направо от летището.

— Извън Франция ли?

— Не, във Франция.

— Ами, ще тръгнеш утре или вдругиден…

— Няма да тръгна утре или вдругиден.

— Както искаш.

Май че бях готова отново да ревна.

Удари полунощ и, естествено, кристалните пантофки…

А вместо дрезгавия часовник на кулата се разнесе дежурното: „Госпожи и господа, моля, закопчейте коланите, нашият самолет.“

По-нататък всичко потъна в познатата суматоха.

И, слава богу, че можех да скрия проклетите си сълзи и зачервените си очи зад тъмните стъкла на очилата.

Като че ли замисълът беше точно такъв — една дама с очила и малка пътна чанта стъпва на френска земя. Между другото, това начало звучеше съвсем по парижки.