Марина Юденич - Дан за ангели

В коридора между седалките настъпи блъсканица.

— Багажът ти тук ли е? — Той си спомни бегло за мен. Естествено, че го направи от любезност, от какво друго би могъл да го направи?

— Да.

— Хайде, вземи го.

Но вместо да ми подаде пътната чанта, както би постъпил всеки нормален мъж, той ме хвана през кръста и ме повдигна към отворената вратичка на багажната полица.

Едва успях непохватно да измъкна багажа си и едва не го изпуснах върху главите на хората, които се бяха струпали в коридорчето.

Разнесе се недоволно мърморене.

— Благодаря.

— Моля. — Той като че ли нямаше никакво намерение да ме върне в изходната ми позиция.

— Взех си чантата.

— Виждам.

Мърморенето се засили.

— Вижте какво, пуснете ме долу, моля ви.

— Струва ми се, че минахме на „ти“.

— Пусни ме веднага!

Хората в коридорчето вече се възмущаваха с пълен глас.

— Ще те пусна веднага. Но след като се съгласиш да вечеряш с мен тази вечер. Просто да вечеряш. Решавай бързо, защото нашите мили спътници ей сега ще ни прегазят.

— Ти си идиот!

— Това е абсолютна истина. Иначе отдавна да съм те пуснал да вървиш, където ти видят очите.

— Добре. Само че…

— Предлагам да обсъдим това в колата. Сега трябва да тръгваме. Бързо.

Нямаше как да не се съглася с това.

И аз се съгласих.

— Не ми харесва тази история.

— И на мен — също.

— Лъжеш. На теб ти доставя удоволствие да се ровиш в тези лайна.

— Добре де, доставя ми удоволствие. Но в такъв случай това изобщо не са лайна.

— А какво е?

— Нещо, което ти дори не си в състояние да обясниш. И аз — също. Или поне сега. Но съм твърдо решена да го направя. А щом е така, задължително ще го обясня. И затова ми е интересно. Разбра ли?

— Разбрах само, че пак лъжеш. Макар да съм съгласен, че това не са лайна, а някаква дяволска работа, но това вече съвсем не ми харесва.

— А пък на мен ми харесва.

— Не се опитвай да се правиш на по-голяма вещица, отколкото си.

— Че аз вещица ли съм?

— О, господи! Тя продължава да си проси комплименти.

— А другите жени, с които си бил, не са ли си просили комплименти?

— Другите жени ли? За кого говориш?

— За онази половина от Париж, която е била в леглото ти?

— Казал ли съм такава глупост? Как съм могъл да се напия така. Но и теб си те бива, скъпа, претендираш за изтънчен английски вкус, а си запомнила такава очевидна глупост.

— Коя от стотиците ти днешни сентенции, миличък?

— За леглото. За пръв път лягам в това легло и, между другото, още от първата секунда съм с теб. Откъде го измисли този половин Париж? И в такъв случай къде се е дянал сега?

— Е, ти говореше за леглото изобщо… Хипотетично. Образно казано. Май беше любил някаква жена — Аджани или Бинош, на задната седалка на таксито. Или в някаква лимузина? Само че не разбрах чия — твоята или нейната? И какво правеше през това време шофьорът?

— Не ти ли казах? Решаваше кръстословица.

Нахлухме в луксозния „Риц“ пияни до козирката, с което вероятно доста шокирахме външно невъзмутимата прислуга.

А може и изобщо да не сме я шокирали, защото ако се вярваше на проспектите и легендите, под покрива на парижкия „Риц“ дълго живееха доста оригинални и ексцентрични особи, като се започне от британските (и прочее) монарси и се свърши с Марсел Пруст и незабравимата мадмоазел Коко, известна с огромната си взискателност и с понякога пълното си пренебрежение към светските условности.

Тя можеше да си позволи това.

Очевидно и останалите гениални, прославени или поне родовити хора — също.

По право.

Оказа се, че и ние можем да си го позволим. Предполага, че дължахме това единствено на факта, че прочутите винопроизводители от конячната провинция бяха проявили нехарактерна за французите щедрост.

Дявол знае, може би той наистина беше велик фотограф, единственият на света, който бе в състояние да фиксира нещо материално.

Ако човек го слушаше, това наистина беше така и дори сто пъти по-страхотно плюс черната завист на стария Бресон, злобните сълзи на отритнатия Нюман и дамската половина на Париж, която е минала през леглото му.

Той продължи да говори за това и за останалите си достойнства и геройства, без да спира, и в колата. Между другото, луксозната лимузина на хотела, която го чакаше на летището, беше съвсем истинска.

Както и по време на вечерята в луксозния апартамент, където навремето наистина е била отседнала някаква монаршеска особа.

Високите прозорци на огромната столова гледаха право към площад „Вандом“ и ние имахме чувството, че летим в лилава мараня, пронизана от жълтите отблясъци на уличните лампи.