Марина Юденич - Дан за ангели

— Citron, citron — избърбори зарадвано стюардесата.

— Това да не е индиански коняк? — Вече знаех, че искам да опитам коняка, но трябваше да отстъпя красиво от позициите си или поне да го направя с ирония.

— Индийски ли? А, заради томахавките! Никога ли не сте пили „Хенеси“, скъпа? И дори не сте виждали бутилката му, така ли?

Това наистина беше „Хенеси“.

Сега, когато извадиха масивната бутилка от тежък гравиран кристал от дървената кутия, вече нямаше никакви съмнения.

И конякът безусловно беше висша класа, а не ХО и дори не Paradis.

Беше нещо от серията „Ричард Хенеси“, която трябваше да призная, че имах честта да съм опитала само два пъти в живота си.

Но колкото и да бях пила от тази благородна напитка, никога не бях забелязала томахавките. Случват се и такива неща.

Но ми се щеше да си поиграя на момиче от народа.

— Ъ-ъ. Не ми се е случвало.

— Не може да бъде.

— Че защо не?

— Не се разсейвайте. Нали виждате, че момичето се изнерви от чакане. После ще ви обясня.

— Пак после.

— Най-хубавите неща винаги стават после.

Много назидателно.

Но наистина изпитвах все по-голямо желание да си пийна. Дори преди да се е стоплила както трябва, напитката вече така ухаеше, че ноздрите ми сами потрепваха.

Като на породиста кобила, която очаква с нетърпение старта на състезанието.

Заехме се със свещенодействието.

Стюардесата с очевидно нежелание се върна към задълженията си.

— Искате ли още?

— Не веднага.

— Правилно. Не бива веднага.

— Пак ли по същата причина?

— По коя причина?

— Че ще ми кажете после. Какво става тук? На кого сте гост? Защо казахте, че лъжа?

— Шъъът… Това е проза. Първо да свършим с поезията.

— С бутилката ли?

— Ама, че досадна жена.

— Ами, сменете ме.

— Няма с кого.

Глътката коняк вече стопли душата ми и я изпълни с още нещо — нежно, покорно и пухкаво.

Огледах се послушно.

Наистина, в целия салон имаше само една жена и това бях аз.

— А в икономическата класа няма ли?

— Пуф! — Той смръщи смешно нос.

— После ли ще ми кажете? Когато свършите с поезията?

— Нали ви казах, че после започва най-хубавото. Както винаги.

— При вас може да е така. А при мен обикновено започват гадостите.

— Просто не сте имали късмет. Но това е поправимо.

— Интересно как?

— Стойте до мен. Късметът е заразно нещо.

— Значи вие сте късметлия, така ли?

— Огромен.

— Можете ли да ми посочите примери?

— Колкото щете. За начало ще ви кажа, че съм гений.

— В каква област?

Конякът наистина беше необикновен. Направо умопомрачителен. Същинско произведение на изкуството, а не напитка.

Направо да ти дожалее да го пиеш. Но много ми се пиеше.

Качеството си беше качество, само че неизменните му свойства също бяха налице. И опиянението ме обзе.

Парещата топлина се разля в душата ми, а мислите в съзнанието ми станаха леки и безгрижни.

Бях в стадия, когато прекрасно си даваш сметка, че вече си пиян, но точно това обстоятелство ти се струва страшно симпатично.

И се чувстваш щастлив.

И ти се ще да говориш глупости и да се смееш глупаво на тях. Но искрено и с огромно удоволствие.

Това беше прекрасно състояние.

За нещастие, то отминаваше много бързо и отстъпваше място на апатията, на агресията, на мъката, на подозрителността или на състоянието на пълен идиотизъм в зависимост от човека.

В крайна сметка аз кротко заспивах където си бях или пък, ако настроението ми преди да се напия, е било съвсем гадно, тихо и жално плачех, свряна някъде далеч от хорските очи. И в крайна сметка пак заспивах.

За щастие, а може би за съжаление — кой да ти каже? — такива неща, включително и състоянието на безгрижно щастие, ме спохождаха изключително рядко. Вероятно думата си бяха казали годините, които бях прекарала рамо до рамо с опасен алкохолик, и желанието да пийна, а още повече — да се напия, ме обземаше рядко.

Но сега ме обзе.

И още не бе настъпил моментът да заплача. Нито да заспя.

Затова се перчех с всичка сила.

И това ми доставяше огромно удоволствие.

Освен това имаше още една метаморфоза на щастливото ми състояние или може би това беше случайна съставна част от онази моментна наслада, която обикновено ми подаряваше сбогуването със земята. Непознатият мъж с толкова странни очи — красиви, малко тъжни и в същото време нахални, дразнещи, предизвикателни и обещаващи, определено ми харесваше.

В онзи забравен смисъл, който за двадесет и няколко години Антон бе задушил, в смисъла, който бе ясен и на него, и на мен.