Марина Юденич - Дан за ангели

… Честно казано, вече си помислих, че това не беше онези жена.

Определено не беше онази, за която бе писал Антон. И дори изобщо не приличаше на нея.

Сега едва се сдържах да не възкликна нещо от сорта „Аха, ето ви и вас!“, „Значи ето каква сте била!“, „Толкова си приличате!“ И други такива… все в този дух.

Защото нямаше никакво съмнение, че втората жена, която се намеси в разговора, беше точно тя.

„Старицата с буйни коси“, според думите на Антон, беше дама на неопределена възраст, но с ярко изразена социална принадлежност или по-точно с демонстративно желание за социална принадлежност. Навремето. Отдавна. Преди тридесет и повече години.

Уудсток, Хайт, Сент Луи… Естествено, че тя беше оттам, дори и кракът й да не е стъпвал в онези райски селения.

Беше рожба на благополучни и благонадеждни буржоа, което се смяташе за дете на цветята. И на свободата.

Едно от онези момичета и момчета, които са се появили на ягодовите поляни от почтени домове, за да смутят за малко света и… след едно десетилетие да се върнат обратно към благополучното битие на предците си. Естествено, с изключение на онези, които са стигнали прекалено далеч във виртуалните дебри на измислените гори, заблудили са се и са останали там. Завинаги.

За щастие повечето от тях са се върнали.

Като тази жена с буйните коси.

Заживели са мирно и тихо под покрива на малко по-овехтели си бащини домове, обзавели са се с потомство и напълно са се лишили от устрема на романтичната свобода и свободната романтика.

Костюмът от туид беше символ на британското образование.

Двете трябваше да си разменят ролите.

Дамата в кафеникави тонове беше по-подходяща за ролята на майка.

А другата — онази със затлъстялото тяло и бузесто лице, която въпреки месата си беше доста подвижна, с буйната коса на ситни изкуствени къдрици, прибрани с черна кадифена диадема, увенчана с голяма пеперуда от блестящ шифон, колкото и да е странно можеше да мине за нейна дъщеря.

Или поне имаше вид на същество, което се подчинява, което е разглезено и което всеки момент е в състояние да изтърси някаква глупост.

Дори и сега тя успя да започне разговора от онзи деликатен момент — интересно защо ли? — който само преди няколко секунди дъщеря й подмина с доста напрежение.

— Извадихте страхотен късмет. Габи каза ли ви вече? Ще се наслаждавате на тукашните красоти в пълна самота. Като истинска господарка на замъка. Страхотно, нали?

— Прекрасно.

— Разбира се, че казах, мамо. Но, за съжаление, това няма да продължи дълго. Още утре… Забрави ли?

— Още утре ли? А пък аз си мислех, че имаме още сума време… О, господи!

Последното изобщо не беше казано заради това, че бе изпаднала в конфуз или че трябваше да прикрие неудобството.

Доколкото разбирах, майката не изпитваше никакво неудобство и изобщо не долови деликатния момент.

А имаше ли пиколо?

Може би всичко това се привиждаше само на мен и леката досада на жената с костюма от туид беше съвсем обяснима. Че кой управител е доволен, когато хотелът му е празен?

А сега майката се косеше заради огромната лъжа, в чийто център се бе озовала. В ръцете си държеше дебел градински маркуч. Очевидно, за да се запознае с мен, мадам бе прекъснала сутрешното поливане. И, естествено, от него продължаваше да тече тънка струйка вода.

И ето, че се образува локва. Обувките й бяха мокри. Както и краищата на необятната й пола с много волани от пъстър сатен и дантели.

Дъщерята поклати съкрушено глава. И в очите й проблесна известен укор. И нещо като извинение, адресирано към мен, от сорта на: нали разбирате какво става, когато родителите са на възраст…

— Трябва да се преоблечеш.

— Глупости. Ей сега ще изсъхне. Трябва да покажа стаята на гостенката и да я нахраня. Хващам се на бас, че горкичката е тръгнала толкова рано, че дори не е успяла да изпие една чаша кафе.

— Точно така, мадам. Но, разбира се, с удоволствие ще почакам…

— Нали ви казах, че това са глупости! Няма да чакате. Последвайте ме, скъпа. А през това време Габи ще оформи настаняването ви.

Габи не се впусна да спори. Взе паспорта ми, кредитната ми карта, застраховката ми и още два документа, подготвени от Майя, и се оттегли с уверена и тежка крачка.

Докато гледах след нея, си помислих, че това беше грешка.

Разбира се, грешката беше нейна.

Защото дори и мадам Габриел да не криеше нищо злонамерено и просто да смяташе, че няма нужда да разкрива всички тайни на своето заведение пред всеки срещнат, все пак очевидно не биваше да оставя приказливата си майка насаме с гостенката поне през първите минути на запознанството им.