Марина Юденич - Дан за ангели

— И мосю Полонски ли не я заключваше?

— Извинете, какво казахте? А, да, мосю Полонски… Доколкото си спомням, не я заключваше.

— Доколкото си спомням, той не само не заключваше стаята си, но и не се заключваше от вътрешната страна, макар да не беше сам…

— Мамо!

— Престани, скъпа, вече обсъдихме този въпрос с госпожа Полонска и стигнахме до извода, че мислим еднакво.

— И въпреки това…

— Остави ме да довърша!

— Боя се, че точно това не бива да става!

— Но аз искам!

— Позволете ми все пак да изслушам майка ви.

— Да, разбира се, макар да не мисля, че тя ще ви каже нещо изумително.

— Може и да си права. Няма нищо особено… Просто исках да кажа, че мосю Полонски не само не се заключваше нощем, но дори обичаше да се разхожда из къщата. Може би за да търси призраци! — Тя отново се разсмя от сърце.

— И успя ли да намери?

— Това вече не зная. Понякога имаше странен вид.

— Мамо, какви глупости говориш! Предполагам, че мъжът ви… Тоест извинете, покойният ви мъж просто е страдал от безсъние. Спомням си, че дори ми поиска лекарство. Това е.

— Може и да си права, скъпа. Не ми се сърдете, мадам, понякога фантазията ми се развихря. Искате ли още кафе?

— Не, благодаря.

— А искате ли да си починете?

— С удоволствие бих поспала два часа.

— Няма проблеми. Тук никой няма да ви обезпокои.

Тя като че ли бързаше да се махне час по-скоро от масата и да ме отведе далеч от всевиждащите очи на Габриел.

Но го направи мълчешком.

Ручеят, който неуморно ромолеше в прохладното и леко намирисващо на прахоляк пространство, секна.

Но в момента не ми беше до ручея, защото Стълбището беше пред мен.

Виждах същото, което бе виждал Антон.

„Тясно вито стълбище без перила с грапави пясъчни на цвят стъпала. Същите като стените. Без каквато и да било мазилка и други модерни щуротии.

Свещите в кръгли стъклени купички бяха сложени върху самите стъпала. Живата плаха светлина се плъзгаше ниско по каменната повърхност и сякаш ме мамеше нагоре…“

А после следваше: „Понечих да тръгна. Но не успях!“

А аз успях веднага.

Стъпалата наистина не вдъхваха доверие. Бяха протрити и в същото време грапави. И бяха толкова стръмни, че от време на време беше трудно да налучкаш следващото тясно, прилепнало до стената стъпало без перила.

Стъпалата определено бяха опасни.

Ако тичаш по тях през глава. Като в същото време не си на себе си.

А иначе може би просто не бяха много удобни. И толкова.

В това време старицата не издържа на дългото мълчание.

— Тази стълба не е много удобна, но си има свой чар, не мислите ли? Като всичко от преди много векове. Освен това ние няма да се качваме високо, а само на втория етаж. Там стаята е готова.

— А горе какво има?

— Горе ли?

Дъхът ми спря.

Сега ли? Между другото? Мен? Посред бял ден?

Но ако тук изобщо трябваше да започне нещо, това беше точно сега.

И вероятно щеше да стане дума, че горе няма нищо, макар че спиралата определено продължаваше нагоре, защото виждах светлината в тясното й пространство…

— Горе има частни стаи.

Възстанових бавно дишането си.

Студеното разочарование изпълни душата ми.

— Частни ли? Искате да кажете — ваши?

— О, не. Ние не сме собственици на тази къща. Просто я пазим. И в същото време сме обслужващ персонал.

— А кои са собствениците?

— Собственичката. Тя не идва често тук. Всъщност това никога не се знае със сигурност.

Сърцето ми отново прескочи.

— Как така?

— Тя си има свой вход, свои ключове и свои навици. Никога не предупреждава никого предварително. Какво да се прави? В края на краищата тя е господарката тук, нали така?

— Разбира се. А как се казва?

— Мамо! Пак досаждаш на мадам Полонска с приказките си! — По някакъв начин бдителната Габриел се озова на втория етаж преди нас. — Последвайте ме, мадам. Вашата стая е в дъното на коридора.

Изоставих със съжаление пясъчното стълбище и приказливата старица, като все пак успях да забележа, че входът към третия етаж наистина беше препречен с тясна ивица избеляло кадифе.

„… кадифеното въже. Дебел… шнур, опънат напреко на стъпалата“ — бе отбелязал Антон.

Между другото, това звучеше съвсем точно.

— Това е вашата стая, мадам. Тя е една от най-изисканите в замъка. Това са били покоите на Катерина Медичи.

Стаята ме посрещна с гъст полумрак.

Причудливите витражи по тесните прозорци бяха направени от тъмни парчета стъкла предимно в червени и тъмновиолетови тонове. Вероятно дори и най-силното слънце едва успяваше да проникне тук.