Марина Юденич - Дан за ангели

Вътре имаше много черни предмети — огромното легло и спираловидните колони от черно дърво, които крепяха балдахина от тежко черно кадифе.

Имаше и тъмни широки кресла и тъмна резбована тоалетна масичка. А голямото старинно огледало проблясваше слабо в мрака.

Подът беше покрит със старинни керамични плочи. Естествено, те също бяха тъмни, матови и грапави. Сякаш хилядите крака на обитателите на тези покои по някакъв странен начин се бяха отпечатали в древната глина.

Тук някъде бяха и стъпките на Антон.

А сега бе настъпил мигът и моите стъпки да останат във вечността.

Във въздуха витаеше лек аромат на горчиви треви. Тази обител беше много подходяща за една кралица отровителка. И по този въпрос нямаше спор.

Но в момента аз изобщо не мислех за нея.

— Мадам Габриел!

— Да, мадам?

— Как се казва собственичката на този замък?

— Как е името й ли? Защо питате, мадам?

— Струва ми се, че се познаваме с нея.

— Едва ли. Всъщност ще ви го кажа. Тя се казва Вирджиния Саби.

— Вирджиния ли? Струва ми се, че това звучи почти като Виргиния.

— Може би. Последното е по-скоро на английски.

— Името не е ли френско?

— Вероятно не е. Това ли е всичко?

— Да, благодаря.

Не можех да повярвам.

Това беше почти невъзможно.

Но заспах моментално, веднага щом положих глава на възглавницата. Последното усещане, което запомних, беше приятното докосване на коприненото бельо върху кралското ложе — хладно, хлъзгаво и, естествено, черно.

Сънят не ме споходи веднага.

Именно сънят, а не безпаметството, в което, без да се замислям потънах веднага с главата надолу като в тъмните води на блато.

Сигурно бях лежала доста дълго в нежната кралска коприна, защото в стаята вече не цареше полумрак, а тъма.

Слабата, вероятно лунна светлина все пак проникваше през тъмните стъкла на витражите и по черното играеха едва различими тъмночервени и тъмно виолетови сенки.

Все още спях или по-точно едва се промъквах през лабиринтите на собственото си подсъзнание, опитвайки се да проникна в онзи сън, който ме дебнеше стаен в прохладното пространство на покоите на Катерина Медичи.

Но вече със сигурност знаех, че той ме чакаше и че беше обитаем.

Оказа се, че е точно така.

Отворих очи с ясното съзнание, че спя и видях контурите на човешко тяло, седнало в краката ми на крайчеца на леглото.

— Антон?

— Още ли искаш да го видиш?

Беше Вива.

— Не. Поне сега това е много по-различно, отколкото преди. Просто това щеше да е логично…

— Логиката е вашата религия.

— Май, че е така.

— Още ли не съжаляваш за това?

— Какъв смисъл има да съжалявам? Искам да променя нещата.

— Какво пък. Ти вече си се променила.

— А ти не си.

Това беше истина.

Сега, когато окончателно заспах, я виждах добре.

Тъмата на кралските покои не ми пречеше.

И Вива беше млада. Почти такава, каквато я видях за пръв път на третото или четвъртото денонощие след вълшебното си завръщане към живота.

Странно защо не се бе появявала преди при мен?

Никога не се бях замисляла за това, а сега това като че ли нямаше значение?

И все пак попитах:

— Защо не дойде при мен веднага? Като Георгий?

Бяха минали повече от двадесет години, но тя веднага разбра въпроса ми.

— Защото вече го имаше Антон.

— Веднага ли?

— Фактически още първата вечер, след като те зашиха.

— Обичаше ли го?

— Не, никога. Отначало го съжалявах, потисках болката си. Отмъщавах си на Георгий.

— Той изневеряваше ли ти?

— Колкото всички останали. Но аз не му отмъщавах за изневерите. А за товара. Защото той се изплаши. Макар и мислено. Разбираш ли? Изплаши се дълбоко в себе си и прехвърли цялата вина върху мен.

— Но той осъзнаваше това.

— Зная. И трябваше да изляза от този кръг. Да го разкъсам. Струваше ми се, че поредицата от обиди и оскърбления може да бъде пресечена само от още по-силно оскърбление. Клин клин избива. И Антон се появи тъкмо навреме.

— Винаги ли си знаела това?

— Знаела съм го подсъзнателно.

— А после какво стана?

— Когато той ме зарязали? Обзе ме ярост. Този хлапак, този храненик… това парче глина, изваяно от мен. Как посмя? Освен това аз знаех всичко за теб.

— Той ли ти каза?

— Не. Никога не би ми казал такова нещо. Беше много предпазлив. Разбрах го сама, досетих се от начина, по който се оформяха отношенията ви. А освен това анализирах контузиите ти. Това не беше чак толкова трудно. Антон извади късмет, че нямаше експертиза, а Георгий беше превъзбуден и не обърна внимание на дребните неща.