Марина Юденич - Дан за ангели

Защото зад мен или по-точно под мен, зад гърба си, чух нечии отчетливи предпазливи стъпки.

А горе, вместо ситните пръски на несъществуващия дъжд, за който бях напълно готова и дори разгорещената ми кожа почти го усещаше, ме облъхна внезапен порив на студен вятър.

И малките свещички угаснаха в ужас.

Стълбището потъна в мрак.

Изминаха няколко секунди. Очите ми винаги се адаптираха добре към тъмнината. „Ти си котка — казваше Антон, — определено принадлежиш към семейството на котките“.

Така или иначе със зрящите си котешки очи ясно видях в тъмата онова, което би трябвало да видя по-рано, преди последните седем стъпала.

Това беше един силует. Познат.

И, разбира се, това не беше Вива. Днес вече се видях с нея.

Това беше Антон.

— Ти ли си?

— Да, разбира се.

Най-неочаквано той хукна рязко напред.

Сянката се приближаваше към мен много бързо. Сянката настъпваше отдясно, сякаш искаше да ме притисне и размаже върху грапавата стена, а може би да ме сграбчи смъртоносно и да ме повлече някъде зад границата, разделяща двата свята. Зад онази съмнителна и незабележима граница, в която най-неочаквано, подчинявайки се на нечия странна фантазия, се бе превърнала грапавата древна стена в малкия стар замък.

Съзнанието ми реагира с ужас и с почти несъзнателен животински импулс — с желанието да се отместя и да отскоча колкото се може по-далеч встрани.

А там…

„Само не се бой, не се страхувай от нищо“ — достигнаха до мен някъде отдалеч думите на Вива.

Да не се страхувам, така ли?

Клекнах бавно на стъпалата, а съзнанието ми се замъгли, защото сянката надвисна съвсем близо до мен.

Но долу, зад мен някой оглушително изкрещя. Значи чуждите предпазливи стъпки в глухата тишина не ми се бяха счули.

— The step has more, Mr. Polonsky! I shoot! 2 2 Не мърдайте, мистър Полонски! Ще стрелям! — Б.пр. — извика гласът кой знае защо на английски.

Но аз забелязах всичко това малко по-късно.

Защото почти едновременно с крясъка зад гърба ми нещо силно проблесна.

Ослепителната светлина накара сянката да отскочи рязко назад и да вдигне ръце към лицето си…

Това беше достатъчно. Предателските стъпала на древното стълбище наистина бяха дяволски опасни.

Миг след това затворих очи и за щастие не видях нищо от онова, което се случи после. Само го чух.

Това беше отчаян вик, пулсиращ от ужас и ярост.

— Мръсница! — изкрещя Антон.

И не успя да каже нищо повече.

„… небето се отвори. Беше странно. И страшно“.

Това беше краят.

Знаех го.

— You started to remove what devil?! We have agreed — we’ll go silently. Simply to go! 3 3 Защо започна да снимаш?! Нали се разбрахме, че ще вървиш тихо. Просто трябваше да вървиш! — Б.пр. — Нечий глас отново крещеше отдолу на английски. Беше възмутен.

— Извинявай, но когато го видях… Не можех да не го заснема. Не можах да се сдържа, разбираш ли? Не се коси де, така му се пада. Добре ли си?

Направо да полудееш! Най-сетне той забеляза и мен.

— Добре съм. Дори повече от добре. Сега зная как трябва да се заснеме твоята дан за ангелите.

— Аз също.

Най-сетне той ме прегърна.

И аз май заплаках.

Масата за хранене, край която навремето бяха яли кралете ловци, сега много приличаше на канцеларско бюро.

Върху нея имаше страшно много книжа, снимки и някаква непозната, но сложна техника в куфарчета и без куфарчета.

Инспекторът беше типичен французин и дори нещо повече — типичен френски инспектор, който приличаше едновременно на Ален Делон и Жан-Пол Белмондо от някой много известен криминален филм, носеше широк светъл шлифер, безупречна риза и небрежно завързана ярка контешка вратовръзка. Говореше по телефона и в същото време ми даваше обяснения, без да вади цигарата от устата си:

— Общо взето, ние уважаваме „Salladin“. Целият свят уважава „Salladin“… — Разбира се, самият факт, че техният високопоставен служител беше тук в момента на произшествието и фактически провеждаше разследването, много опростява нещата. — Но, мадам — посочи той с широк жест затрупаната с книжа кралска маса, — всичко това тепърва трябва да се оформи. Да не говорим за това, че трябва да се преосмисли.

— Глупости. Най-много след петнадесет минути ще получа разрешението на ръководството си, а ти, приятелю, ще получиш копие от моя рапорт. И всичко моментално ще си отиде на мястото. И цялата тази камара ще придобие подреден и достоен вид и дори ще бъде сортирана в папки. — Сега вече разбирах защо моят мрачен шофьор говореше толкова странно на френски и толкова добре на руски. Той беше англичанин, който отдавна живееше в Русия. И, разбира се, не беше никакъв шофьор.