Марина Юденич: Дан за ангели

И увеселителният спектакъл се разиграваше точно там — десетки лазерни лъчи рисуваха сложни плетеници върху белите стени. Магическа синя светлина пронизваше черното небе.

Музика не се чуваше. Вероятно репетираха без нея, но според мен така дори беше по-добре.

Цареше тишина.

Щурците свиреха.

Беше нощ.

Часовникът ми показваше 23:45.

Какво пък, това беше най-подходящият момент да тръгна по пътя на скъпия Антон, по онзи път, който го е викал и в същото време го е плашел.

Трябваше да го измина, но не бях забравила, че най-важното бе да не се страхувам.

Както в приказката.

Това би могло да изглежда забавно, но аз наистина се чувствах зле.

Тежката врата на покоите се отвори веднага. Вероятно кървавата Катерина също е обичала да броди нощем. Имала е нужда от това заради враговете си, заради заговорниците и заради отровите. За да въздаде всекиму според делата. Нощем, разбира се, нощем. И то безшумно. Затова масивната врата беше толкова лека. А пантите й бяха смазани.

Разбира се, тесният коридор беше пуст, но не беше тъмен. Пътечката от свещи, поставени на пода, показваше пътя. Значи нощем тук украсяваха не само стълбището с гирлянди от жива светлина.

Причудливите сенки потрепваха по древните сводове…

Най-сетне стигнах до края на коридора, където беше блестящото стълбище. Просто този обикновен замък, предназначен само за почивка на ловците, беше съвсем малък.

А може би тъкмо обратното. Понякога вечността се шегува много странно. И центърът на вселената е само едно-единствено и затова незабележимо звено, което свързва световете?

Стълбището.

„С нас е Бог, с нас е силата на вярата!“ — казах си, разбира се, наум.

В гробовната тишина на спящия замък стъпих предпазливо на първото стъпало и… Не почувствах нищо, освен леката изненада, че кадифеното въже, което отделяше частната територия, вече го нямаше.

Всъщност това също беше обяснимо. Може би загадъчната собственичка Вирджиния Саби си беше дошла.

И как ли щях да изглеждам в очите й аз със среднощното си посещение: „Permettez-moi de me presenter, madame… Probablement, vouz etiez la maîtresse de mon mari.“ 1 1 Позволете ми да се представя, мадам… Може би вие сте била любовница на моя мъж. (фр.) — Б.пр.

Но нямах път назад.

Изкачих второто стъпало, третото стъпало, четвъртото стъпало. И нищо не се променяше.

Странно, при Антон те бяха само седем. Значи това е била алегория? Нагоре водеха много повече стъпала.

На седмото стъпало сякаш ме шибнаха с камшик, макар че това беше само лек полъх на вятъра.

„Може би там горе… или долу се отвори някаква врата. Малкото пламъче едва забележимо потрепна. Сянката стремително се стрелна по стената. Сякаш някой се опитваше да ме надмине и тичаше нагоре. Нека си тича този смешен глупак. Аз вървях в обратната посока.“

Да, да, спомням си, че беше точно така и всичко това много приличаше на действителността.

Поех си дъх и бързо притичах през следващите седем стъпала, тъй като вече като че ли бях осмислила логиката на прогресията.

На четиринадесетото стъпало застинах.

„Пред мен със сигурност имаше отворена врата. Или прозорец. Долавях осезаема влажна прохлада. Пламъкът на свещта нервно потрепваше. Причудливата сянка се кривеше, пълзеше по стената, дразнеше ме и ме викаше. Напразно. Аз знаех пътя“.

Значи те са четиридесет и девет?

Ами по-нататък?

Не биваше да мисля и да се страхувам.

Зад мен, около мен и най-вече над мен в къщата продължаваше да цари тишина.

Изкачих следващите седем стъпала.

Вече дишах тежко.

И сърцето ми биеше тежко в гърдите. Всъщност така беше по-добре, защото, когато изпитваше мъртвешки страх, то застиваше.

„Духна вятър. Ободрителен. Свеж. Странно, но такива ветрове обикновено духат в небето. Свещта потрепваше изплашено, сянката танцуваше върху грапавата стена. Сгъстяваше се и образуваше силует. Като че ли той ми беше познат. Не биваше да се разсейвам! Трябваше да вървя.“

Нямаше никакъв силует.

Но аз също трябваше да вървя.

Стигнах до двадесет и осмото стъпало.

„Всичко внезапно стихна. Но стана още по-студено. Какво имаше долу — врата, която води към парка? Интересно. Свещта гореше равномерно. Сянката вече не танцуваше по стената. Това беше моята собствена сянка.“

Уж всичко беше точно така.

Но после…

Нещата се развиха другояче, съвсем другояче и сърцето ми вече не трептеше и не напираше да изхвръкне навън, разлюляно от неудържим ритъм.

То застина.