Марина Юденич: Дан за ангели

— А освен това ще бъде прошнуровано, прономеровано и дори подредено на полиците. — Това беше Фьодор. Въпреки че развихрилият се високопоставен служител на „Salladin“ едва не го цапардоса по муцуната, а френският му колега, който пристигна по-късно, без малко не му щракна белезниците, той беше в прекрасно настроение. И се опитваше да се шегува.

— Млъкни! Мрачната сянка на убийството по непредпазливост още виси над тъпата ти глава.

— Нали вече решихме, че това е нещастен случай?

— Ние решихме. Но това момче си има началство. А вашият дважди покоен съпруг може да има и покровители.

— Покойник с покровители? Това вече звучи интересно. А освен това кого са изпратили по непредпазливост на онзи свят?

— Добре де, стига с тази препирня.

— Освен това вие не говорите по същество. Да, старче, твоето началство сигурно ще прояви лоялност, аз ще получа рапорта и пъзелът ще се нареди. Но какво ще направят руснаците?

— Какво да направят руснаците?

— Наследниците на този тип. На предполагаемата жертва. Според тях, дали те ще се съгласят, че това е нещастен случай?

— Те стоят точно пред вас. Ще се съгласят.

— Sur mon Dieu! Казваха ми, че руските престъпници са по-свирепи от италианските, бразилските и китайските, взети заедно. Но в нашите затънтени места…

— Изобщо не са по-свирепи. Бих казал, че си имаме работа с криминална структура по типично европейски образец. Може би по северноамерикански. Но така или иначе, тя се основава на класически пазарни механизми. Макар че трябва да призная, че се характеризира и с известна руска специфика.

— Аха, значи трябва да признаеш, така ли?

— Трябва. Или по-точно, мога. Но изключително и само в психологически аспект.

— Само не ми говори за Достоевски.

— Защо да не ти говоря? Той е много подходящ.

— Тъй и не можах да го разбера.

— Сега ще го разбереш.

— Сигурно.

— И то из основи.

Изрекохме това почти в хор.

Двама руснаци и един британец го казаха почти едновременно на един смутен французин.

Телефонът в джоба на нашия британец иззвъня почти нечуто, но всички го чуха.

И зарязвайки приличието, всички напрегнато се заслушаха в кратките му реплики.

От този разговор зависеха много неща и изглежда те се решаваха в наша полза.

— Точно както си мислех. Ще получиш копието от рапорта утре сутринта.

— Ами ние?

— Вие няма да го получите. За вас няма разрешение.

— Тогава кажете за какво става дума.

— Или аз ще споделя съображенията си.

— Би било любопитно. Но много ми се спи.

— И съм гладен.

— Вижте какво, предлагам ви да направим компромис. Нали жандармите отведоха собственичките на това богоугодно заведение?

— Разбира се.

— Значи ще направим следното. Нали няма да нарушим кой знае колко френското законодателство, ако проникнем в кухнята и хапнем нещо леко за вечеря?

— Ще го нарушите съвсем малко. Но аз съм готов да не забележа това.

— Прекрасно. Ще приготвя вечеря. Етиен ще си затвори очите. А вие… Между другото, как се казвате?

— Алекс.

— Алекс, разкажете накратко съдържанието на рапорта си.

— Ами мистър Самойлов? И той ли ще вечеря на вересия?

— Аз ще те заснема. Ще те увековеча за историята.

— Точно това не бива да правиш. Категорично.

— Добре. Тогава няма да те заснема.

— И ще ми дадеш лентата, на която вече снима.

— Става.

— Съгласен съм.

Колкото и да е странно, приготвих хубава вечеря.

— Всичко това започна не чак толкова отдавна, преди около пет години. Мадам реши да действа самостоятелно. Отношенията й с покойния… Извинете, но ще ми се наложи да кажа не много приятни неща за вас.

— Не се притеснявайте.

— Отношенията й с покойния ставаха все по-зле, нещата определено вървяха към развод, към подялба на имуществото, а може би и към нещо по-лошо. Господин Полонски беше известен с лошия си характер и… нека се изразим така: с навика си да решава проблемите радикално. Казано накратко, мадам реши да се презастрахова. И може би да нанесе превантивен удар. Не зная. Но тя купи лиценз за разработването на диамантени находища в някаква африканска страна със собствени пари. Сделката се провали. Режимът в страната се смени, парите изчезнаха и мадам остана насаме с разярения си съпруг. Но по това време на него вече не му беше до нея, защото бизнесът му вървеше изключително зле и проблемите го връхлитаха като лавина. Трябва да отбележа, че господин Полонски умееше да си печели врагове. И да губи приятели. В крайна сметка ситуацията стигна до задънена улица. Вариантите за решаването й не бяха чак толкова много. Един от тях, например, беше куршум в челото. Без значение дали става дума за самоубийство или за отмъщение на разгневените кредитори. Или за арест, следствие и неизбежен затвор. Или за бягство от страната, скитане из целия свят под вечно насочения мерник на снайпера и то фактически без никакви средства за съществуване. Тоест всъщност той нямаше никакви варианти. Но откри един. Доста необикновен, макар че ако се замисли човек, не беше чак толкова изключителен. Да умре като след това моментално възкръсне, но вече като съвсем нов човек.