Марина Юденич - Дан за ангели

Оставаше само една дреболия и тя зависеше от мен. Трябваше да определя окончателно датата на заминаването си.

И толкова.

— Вдругиден.

Заминавах. Изведнъж. Без каквато и да било съзнателна мотивация.

Какво от това.

Значи трябва да стане точно така.

Майя като че ли се изненада от ситуацията.

И за всеки случай уточни датата, но го направи по-скоро за да ми даде възможност още веднъж да обмисля всичко.

— Ще успееш ли да се приготвиш?

— Че какво толкова има да се приготвям? Както се казва, грабвам си шапката и тръгвам.

И след това моментално бях обзета от решителност. Бях изпаднала в състояние на пълно и абсолютно безгрижие. От серията „Морето ми е до колене“.

— Добре, както искаш. Значи ще ти поръчам билет. Отиване и връщане, нали?

— Антон с какъв билет замина?

— С отиване и връщане. И една седмица пребиваване там.

— И аз ще пътувам така.

— Добре. И още нещо. Той не остана в Париж нито миг. Замина за d’Azay още от летището. И ти ли искаш така?

— Да. Ако може, поръчай ми и кола.

— А шофьор?

— Ако може.

— Няма проблеми. Отдавна работя с тази транспортна компания.

— Ами, това е всичко.

— Добре. Bon voyage.

— Merci, cher.

Наистина бях приключила с нея.

Настъпи моментът да се обърна към друг участник в събитията.

Влязох в сериала „Следващият!“ като в поликлиниката.

Гена беше мрачен.

Както винаги напоследък.

Гледаше настрани и отговаряше едносрично на въпросите ми.

Нещата бяха ясни — шефът на охраната не беше доволен от моето, макар и принудително и на това отгоре временно възцаряване на трона на Тоша. За да не кажа нещо повече.

Не го кефеше, би казал Антон.

А пък аз бих казала, че безумно го дразнеше. Направо го вбесяваше.

И не беше ясно само едно — какво го задържаше тук? При мен. Край тази омразна фуста.

Вече нямаше никаква надежда. Перспективите бяха ясни като бял ден и като чисто небе. Но до този момент той не беше подал молба за оставка.

Както е известно, човешката душа е бездънен кладенец. Но изражението на лицето, което непрекъснато трябва да те прикрива, често е прозрачно като стъкло на прозорец през пролетта. Грижливо измит в очакване на слънчевите дни.

Казано накратко, аз окончателно съзрях за идеята да подхвана инициативата за нашата раздяла.

И, между другото, щях да го направя без никакви угризения на съвестта. Защото проблемът не беше в това, че верният Гена продължаваше беззаветно да обича покойния и да мрази мен. Дори не и в това, че след като ме мразеше, не можеше, а и вероятно не искаше да мисли за моята сигурност. И по-скоро обратното.

Но дори и това не беше най-важното.

Най-важното беше лъжата.

Трябва да отбележа, че той не лъжеше много изкусно и както се казва, всичко беше шито с бели конци. И дори не беше шито, а просто тропосано на бърза ръка. Неумело и глупаво.

Лъжата му се стелеше като блатна мъгла предимно около загадъчното пътуване на Антон до бреговете на Лоара или по-точно на рекичката Андър. Но точно това обстоятелство съществено задълбочаваше вината на главния телохранител в моите очи.

Защото в момента не ме интересуваше нищо друго, освен историята, която се бе случила с покойния по време на това пътуване.

Всъщност точно сега — или едва сега, защото надали щеше да има друга възможност — притесненият центурион се сдобиваше с последен шанс да се реабилитира в очите ми.

И да каже истината.

Или поне някаква част от нея, която му е известна. Най-малкото от рапорта на младия му подчинен Артур Караваев. Който, между другото, бе допуснат по странен, за да не кажа по необясним начин до тялото на началника вместо главния охранител, стоял неизменно до него в течение на много години. И то по време на далечно пътуване.

— Доколкото разбирам, Антон Василиевич е заминал за Франция без охрана.

— Да.

— Интересно. А доколкото си спомням, вие казахте, че през последните години той не си е подавал носа навън без една дузина охранители.

— Той не беше сам.

— Но беше без охрана, така ли?

— Беше без мен.

— И без колегите ви от „Salladin“?

Този контакт беше установен още по мое време.

И се оказа, че е здрав и дълготраен.

„Salladin service“ беше голяма охранителна фирма, която формално се водеше като собственост на англичани, но всъщност беше международна и извършваше услуги с много широк спектър.

Казваха, че в нейните структури са намерили подслон много бивши служители на най-известните служби в света, като се почне от английската „MI“ и се стигне до израелската „МОСАД“. Дори се шушукаше, че те не бяха само бивши и бяха изключително квалифицирани. Специалисти от най-висока класа, чиито професионални възможности фактически бяха безгранични, както твърдеше Антон.