Марина Юденич - Дан за ангели

— Ами, ако Антон беше наредил да го направят?

— Той нямаше да нареди.

— Добре, да вървим на друго място.

Другото място се оказа близо до мавзолея. Избрахме го, след като повървяхме пеша по тясната, задръстена с хора и коли улица „Никитска“.

Охраната от трима еднакви момчета старателно ни следваше на известно разстояние, изпълнявайки точно указанията.

Когато напусках офиса, отново си спомних нужната фраза и я произнесох толкова естествено, сякаш всеки ден издавах заповеди.

„В режим за външно наблюдение“ — казах. Небрежно, в движение, както го правеше Антон.

Птицата потръпна и се огледа изумено.

В този поглед и в мимолетната му уплаха дори се мярна леко подозрение.

Какво пък, ако Антон Василиевич наистина бе решил да командва от онзи свят охраната си, избирайки за проводник мен, нека я командва.

Аз нямах нищо против.

Нали в крайна сметка в момента неговите юнаци пазеха моя живот.

Нека ги командва.

До входа на кафенето, чиито големи витрини бяха направени така, че всеки от улицата да вижда всеки вътре, охраната изостана и органично се разтвори в тълпата от хора.

Къде ли можехме да се денем в този аквариум?

Всъщност ние нямахме намерение да се дяваме никъде, а си избрахме маса до прозореца.

Сякаш седяхме на улицата, а суетната тълпа се носеше покрай нас и по чудо не ни удряше с лакти, колене, чанти и куфарчета.

Тук готвеха изумително добре, макар да сервираха непретенциозно.

Настъпи моментът да си поговорим откровено за сериозни неща.

Но преди всичко аз се поинтересувах:

— А защо смяташ, че Антон не би се разделил с играчките си от сорта на подслушване, следене и други шпионски щуротии?

— Точно защото това бяха любимите му, а напоследък и единствените му играчки. Бизнесът ни е доста зле и мисля, че ти общо взето знаеш за това. Всъщност през последните два-три месеца нямахме работа и цареше пълна тишина. Всички се изпокриха по дупките си, опашките им се разтрепериха и само чакаха краят. И Антон също го чакаше. Разбира се, не този, който се получи в крайна сметка. Но и другият е страшен. И за да не се страхува чак толкова, докато чака, той си играеше на войници. Или по-точно на шпиони. Всъщност той винаги е имал слабост към секретните служби. Нали разбираш: пароли, кодови думи, спътникови телефони вместо мобилни. Куп охрана… Вътрешно наблюдение, външно наблюдение, наблюдение на наблюдаващите.

— От дете е обичал шпионските филми.

— Ясно. И не е само той. Момчетата пораснаха, появи се възможност и започнаха да си играят истински на шпиони. Но до известно време всичко беше в границите на нормалното. А когато започнаха да ни обсаждат отвсякъде, играта се превърна в мания. Всъщност допускам, че той наистина се е страхувал за живота си. Понеже се появиха страшно много недоброжелатели. За разлика от доброжелателите, от които не остана нито един. Имам предвид застъпниците ни на високо равнище. Знаеш ли, дълго си мислех за причините за нашия крах. И накрая реших, че най-голямата грешка на Антон се състоеше точно в това, че във всяка игра той правеше най-големият и единственият залог пред високопоставените покровители.

— Не само той.

— Така е. Но той абсолютизира тази технология. Работеше без предпазни мрежи, както казват цирковите артисти. И освен това не използваше възможностите само за добро. В никакъв случай. Хвърляше основните сили във война.

— Той наричаше това „да си другаруваш срещу“ някого.

— Умен човек. Затова, когато редиците на покровителите оредяха, а след това изобщо изчезнаха, Антон Василиевич се озова до продъненото корито, а зад него остана само добрата бабичка. Извинявай, разбира се, че не става дума за теб, казах го образно. Оказа се, че зад него има цял легион с копия и пики. И, както се досещаш, с крайно неприятелски намерения.

— В такъв случай може би шпионските му страсти изобщо не са се разиграли на маниакалнодепресивна почва?

— Естествено. Макар че имаше и такъв синдром.

— Без съмнение. И въпреки това ти смяташ ли… че той наистина загина случайно?

— Абсолютно съм сигурен. Нали бях един от първите, които отиде там, и дори може да се каже, че полицейското разследване се извърши пред очите ми. И всичко беше сериозно, съвсем професионално. Не го направи майка Русия. А ти наистина ли се съмняваш?

— Не. Но, кой знае защо, следователите от прокуратурата отново искат да ме видят.

— Това са формалности. Там останаха разни негови неща, в смисъл имущество. Разни дреболии. Но по закон те са длъжни да ти предадат като на единствена наследница всичко до последния цент. Или гулден.