Марина Юденич - Дан за ангели

Но той ме влачеше.

С появата на квартирата всичко се промени.

Сега куфарът беше захвърлен в ъгъла и временно забравен.

Тоша ме остави в празния апартамент, като от време на време се отбиваше, за да ми подхвърли храна и да провери дали съм жива.

И не допускаше нищо друго — например че бих могла да отида някъде. И беше прав, защото аз, естествено, не се дянах никъде и по принцип не можех да се дяна където и да било.

Сега, както се казва, със задна дата разбирам, че докато скитахме заедно, страшно бях омръзнала на Антон и най-вероятно през някой много гаден ден той просто щеше да ме остави за пореден път на пейката и да изчезне завинаги.

Тук имаше два еднакво възможни варианта.

Аз можех да умра веднага. От любов, от мъка или заради предателството. Няма значение какво щеше да бъде посочено в официалния смъртен акт. Банално самоубийство, пътнотранспортно произшествие, смърт от измръзване или от остра сърдечна недостатъчност. Всичко това в еднаква степен би могло да бъде истина и в същото време лъжа, защото тъй или иначе аз щях да умра точно от любов и точно заради предателството, което нямаше да преживея.

В другия вариант щях да преживея всичко това и да започна нов, неизвестен живот. Може би щастлив, а може би — не. Но така или иначе, сега това нямаше да съм аз.

А някоя друга жена на четиридесет и няколко години.

Ах, тези нещастни осемдесет рубли на майка ми!

Антон не можеше да ги прежали, пък и не искаше. Защо трябваше да ги прежалва, след като можеше да ги има и да ги използва, като в същото време не губеше нищо?

Казано накратко, той милостиво ме остави при себе си или, по-точно, в празната мръсна квартира.

Антон обичаше живота във всичките му проявления и живееше така, както дишаше — с пълни гърди.

Винаги.

Той и тогава се наслаждаваше на живота, без да подозира, че насладите му са гадни, а животът е мръсен и мирише отвратително като евтиния портвайн, който пиеше всеки ден.

А може би се досещаше за всичко това и дори го знаеше със сигурност, но изобщо не страдаше и дори не се мръщеше. Чакаше по-добрите времена, които един ден щяха да дойдат от само себе си. И той беше сигурен в това!

И те наистина дойдоха!

А дотогава се наслаждаваше на онова, което беше достъпно за него.

Може би нещата стояха точно така. Затова той винаги се дразнеше от изтънчения източен снобизъм на Хайям: „По-добре да гладуваш, отколкото да ядеш каквото ти падне…“

До един момент Антон изобщо не беше сноб и можеше да яде „каквото му падне“. И то с удоволствие.

Общо взето, точно през онези дни аз открих звуците на празното жилище.

Антон можеше да отсъства с дни и дори със седмици.

Аз застивах, изпадайки в анабиоза, и само слухът ми се изостряше до крайност, сякаш попиваше енергията на цялото ми тяло, замряло в тъпо вцепенение.

Но след това ситуацията малко се промени.

Той започна да се появява по-често и аз, наивницата, естествено, се зарадвах, започнах да мечтая и се вдъхнових…

Но нямах никаква представа какво предвещаваха тези промени.

Не усетих смъртта, която се бе стаила наблизо. И чакаше.

А им трябваше съвсем малко.

Само един подходящ случай.

Започнах да свиквам с Малевич.

Вярно, възможността да наблюдавам шедьовъра доста понамаля.

По собствена воля я сведох до минимум, само с едно завъртане на креслото, което приличаше на трон.

Дори не се наложи да отдръпна от стената бюрото, което приличаше на писта на малко летище. То беше достатъчно отдалечено и креслото заедно с мен се побра без проблеми в това пространство.

Преобразованието се оказа почти достатъчно.

Всичко поне в този сегмент от живота в офиса придоби относително нормален вид.

Малевич си висеше на бялата грапава стена.

Под него аз си седях в креслото, което приличаше на трон, зад бюрото, което напомняше на… и тъй нататък.

При мен идваха малко посетители, но въпреки това изхвърлих червения диван. Вместо него се появи кръгла маса с шест малки кресла.

Сядах там заедно с гостите.

По-съществените неща от разместването на мебелите също се движеха така постъпателно. Както се предвиждаше.

И дори малко по-добре.

Птицата беше прав — масовото отхвърляне на Атон в нашето общество беше достигнало апогея си.

Никой не го пъдеше, не му затръшваше вратата под носа и не отказваше да го приеме в дома си.

Не.

Положението беше много по-лошо.

Те бяха принудени да го приемат както преди и заради това го мразеха още по-силно.