Марина Юденич - Дан за ангели

— Да, сигурно е така. И аз си помислих същото.

— Извинявай, че те питам, но кой си е помислил друго?

— Всъщност никой. Вашият главен охранител нещо ми се дуе.

— Гена ли? Глупак. Все още се надява, че ще запази позициите си, щата си, парите си.

— Интересно как?

— Ами, да речем, като те наплаши. Първо ще ти внуши, че смъртта на Антон не е била случайна или поне ще породи съмнения в душата ти. А на следващия етап ще стане дума за твоята сигурност.

— Изключено.

— Защо? Виждам, че вече си се замислила за това.

— Независимо дали съм се замислила или не, няма смисъл да ме плаши. Всъщност точно за това исках да си поговорим. И така, решението ми е взето. Според мен то е единственото възможно, но дори и да не е, едва ли ще го променя.

— Какво е това решение?

— Просто като истината. Да върна всичко. На всички. Всеки кредитор трябва да е удовлетворен, ако не напълно, то максимално. За целта ще продам всичко, което е останало, без да се пазаря и да чакам по-добри времена. Това е! Разбираш ли ме? Недвижимото имущество, колите, техниката, заводите, вестниците, параходите, лицензите, технологиите, запазените марки. Ако се наложи, и къщата. Онази, в която живея в момента. Колата, която карам. И между другото, онзи легион от кредитори и врагове, както ги нарече ти, би трябвало да знае това. Или по-точно да вярват в това. Наистина съм готова да дам всичко, включително и собствените си дрънкулки. Дори да продам дрехите си на търг, за да покрия дълговете на Антон. Ако парите не стигнат — извинете! Няма да изляза на улицата.

Пък дори и да изляза, няма да спечеля кой знае колко. Старичка съм за този занаят. Всичко останало е изцяло на тяхно разпореждане. Това е моето решение. Какво ще кажеш?

— Ще кажа: браво. Това е единственото правилно решение. Единственото.

— Слава богу! Намерих съмишленик. В такъв случай, я ми кажи…

— Дали дебитът ще съвпадне с кредита ли?

— И ако не е съвпадне, горе-долу каква ще е разликата?

— Ще съвпадне и дори ще имаш известна печалба. Вярно, съвсем мизерна. Поне ще можеш да не пипаш къщата и колата, да не говорим за дрехите и дрънкулките. Останалото ще отнеме време. Това, което, между другото, фатално не достигаше на Антон. Но ако ти наистина смяташ да заявиш позицията си ей така, директно, както пред мен сега, мисля, че хората ще почакат. Освен това твоята персона не предизвиква негативни настроения у никого. В смисъл, че като те държеше настрани от бизнеса, Антон Василиевич, без да иска, ти направи услуга. Неоценима. Никой не те е намразил, както мразеха него. И дори точно обратното. Предишните ни партньори — онези, които те помнят още от времето, когато беше в бизнеса, ти съчувстват. Общо взето, независимо дали ти е приятно или не, в очите на общественото мнение ти си жертва. Което означава, че си от едната страна на барикадата заедно с онези, които Антон засегна по един или друг начин. Ти си заедно с легиона. Което означава, че ще проявят разбиране. И ще чакат. На този етап не виждам друг проблем.

Пълното добродушно лице на Птицата излъчваше увереност и спокойствие.

Светлите му, малко оцъклени очи, обрамчени с гъсти руси мигли, ме гледаха нежно, с одобрение и с предишната братска любов.

Изглежда той наистина се радваше на това, което чу и от сърцето му падна тежък камък.

И от висотата на полета си подхвръкналото Пиле наистина не виждаше далеч по-сериозните неразрешими проблеми, които току-що се очертаха в небесата.

Докато гледах света с неговите спокойни, малко насмешливи очи, аз също не виждах никакво облаче.

Наоколо се стелеше прозрачна безкрайна синева.

А на хоризонта дори затрептя лъч надежда.

Слаб, но все пак видим.

— Знаеш ли какво? — казах, всъщност без да храня кой знае каква надежда. — Ами мините? Онези, африканските… Спомняш ли си?

В течение на секунда той искрено се опитваше да разбере за какво става дума.

След това схвана смисъла на въпроса и ме погледна със съжаление. И дори с известно разочарование.

Сякаш в началото тази стара жена му се бе сторила съвсем нормална, вменяема и дори прагматична.

И изведнъж — на ти сега.

Ама, че работа.

Той мълчеше, но аз нямах нужда от думите му.

Дори така беше по-добре, защото имах шанс да се реабилитирам бързо, докато съмненията не бяха разрушили сериозно вярата му.

В мен.

— Не зная защо изведнъж се сетих за тях. Вярно, доколкото си спомням, това беше последният ми проект. И после се появи онова, заради което нишката се прекъсна. Разбираш ли?