Марина Юденич: Дан за ангели

„Нашите“ бяха сестри, дъщери на прочут навремето арменски цигулар. Всъщност приживе го бяха наричали съветски. И по никакъв друг начин.

Едната бе завършила консерватория и цял живот бе преподавала музика, а другата беше архитект по образование и бе работила в някакво конструкторско бюро.

Сега и двете бяха пенсионерки.

Отдавна бяха погребали родителите си и от гледна точка на материалния живот бяха използвали времето след това изключително и само за да ликвидират всичко, което те им бяха оставили в наследство.

В крайна сметка огромният и вероятно разкошен апартамент в центъра на Москва беше минал през многократни размени, а мебелите, картините и сервизите бяха разпродадени.

Сестрите се бяха омъжвали, разбира се, несполучливо и всеки път се бяха разделяли с мъжете си с определени загуби на жилищна площ.

В крайна сметка целият остатък за двете се изчерпваше със запуснатия апартамент в покрайнините и с една стая в комунално жилище в центъра.

Сестрите живееха в стаята.

За пръв път в живота си бяха решили да дадат апартамента под наем, защото пенсиите едва им стигаха да живеят.

В този смисъл сделката им с нас беше почти безполезна.

Четиридесет рубли по принцип не можеха да решат и една десета от проблемите им.

Те си признаха, че по традиция не пропускат премиера в московските театри, редовно ходят в консерваторията, обичат сладкиши от сладкарницата в „Столешники“… и изобщо, когато тръгнали към „Банна пресечка“, се надявали на нещо повече.

И бог е свидетел, че имаха всички основания да получат това „повече“, ако не беше меденият поглед на младия Лоенгрин, както моментално кръсти Тоша една от сестрите.

Онази, която беше завършила консерватория.

Това малко постопли душата ми, защото аз очевидно не бях единствената, която виждаше в него рицар още от пръв поглед…

И тъй, въпреки съкрушените си планове, сестрите бяха доволни, страшно притеснени от мизерията в апартамента и като че ли дори бяха готови да намалят цената, стига само Антон да намекне за това.

Но той прояви великодушие.

След като ни поканиха да се отбиваме у тях без предупреждение на кафе и сладкиши, дамите се оттеглиха.

Антон, който не излизаше от ролята си, отиде да ги изпрати.

А аз за пръв път останах насаме с чуждото непривлекателно жилище.

Странно, но уникалната способност на Антон да манипулира хората, като откровено им натрапва решението, схемата и маниера си, по феноменален начин се разпростираше във времето и след смъртта му.

Това не можеше да се посочи конкретно, но като че ли беше точно така, защото когато се настаних в овалната зала, седнах с гръб към вратата.

Глупости.

Просто ме мързеше да се преместя.

И сега напрегнато се вслушвах в меките стъпки по виолетовия килим.

Някой затвори внимателно тежката врата след себе си и бавно се приближаваше зад мен. Макар почти със сигурност да знаех кой беше той, все пак не се почувствах добре.

Бях сигурна, че и Антон е изпитвал същото.

Той не беше храбрец и дори на четиридесет години не се бе преборил напълно с детинския си страх от тъмнината и непознатите празни помещения.

Естествено, причината за странния му навик да демонстрира на посетителя собствения си задник се състоеше в стремежа да го стъписа и да го накара моментално, още преди да е събрал мислите си, да търси линия на поведение в неестествена и откровено провокативна ситуация. Това беше очевидната, но не и единствена причина. Вероятно другата беше известна единствено на Антон. И на мен.

Бях убедена, защото знаех със сигурност, а следователно нямаше начин да греша, че той, както и аз, не можеше да понася чуждо присъствие зад гърба си.

Тихите стъпки сякаш на самата съдба — или на самата смърт? — която до един момент се бе старала да не привлича вниманието му и се бе подготвяла да нанесе удар, сигурно всеки път са тревожили и плашили Антон.

Сърцето му е замирало изплашено, а леденият ветрец на ужаса, промъкващ се зад гърба му, е вилнеел свободно в гърдите му.

Но той стоически не е променял позата си.

Вслушвал се е напрегнато в шума, надвивал е себе си, прекършвал е страхливата си душа, учил се е да побеждава собствените си страхове и си е доказвал, че това е възможно.

Но какво общо имах с това аз?

И защо трябваше да треперя в очакване?

Обърнах се рязко и малко по-бързо, отколкото трябваше.

Човекът, който вървеше към бюрото, потрепна и застина на място.