Марина Юденич: Дан за ангели

А аз в еднаква степен допусках, че в приемната му седи или някоя Барби, или някоя Наоми.

За мен Вероника беше изненада.

И нямаше да е зле, ако това беше последната ми изненада.

— Ами, когато влизаше някой? — Продължавах да се интересувам от проблема за общуването с човечеството в присъствието на Малевич.

— Ако разговорът беше дълъг, той се обръщаше.

— И?… — Огледах се. В другия край на огромния кабинет до срещуположната стена имаше малък красив диван. И миниатюрна масичка пред него.

— Разговаряха.

— Той зад бюрото, а те…

— Да, това е диванът за гости.

— А той никога ли не отиваше при тях?

— Не. Поне пред мен.

— Ами, когато идваха приятели? В смисъл, най-близкото му обкръжение?

— Събираха се в овалната зала. Искате ли да се настаните там?

— Сигурно ще направя така.

— Ще се разпоредя.

Разпоредете се, скъпа.

Малевич върху голата стена и бюрото в сребърна паяжина ме дразнеха.

Книжата щяха да почакат, още повече, че по-голямата част от тях сигурно бяха на сто години.

Всъщност това май че се отнасяше за вестниците.

Те също бяха оттогава. И списанията, и купчината с някакви бележки върху пожълтели късчета хартия. И дискетите. И визитните картички.

Би било интересно да видя как посетителите ги занасяха на бюрото и изобщо дали се приближаваха, за да стиснат ръката на домакина?

И какво правеха след това? Дали се връщаха заднешком в най-добрите имперски традиции?

Жалко, че никога нямаше да видя това и най-вероятно никога нямаше да го разбера.

А всички боклуци от бюрото щях да запратя в камината. Но по-късно.

Овалната зала беше със същите леко грапави бели стени, но без Малевич. В строги рамки висяха картините на някакъв неизвестен за мен художник. Но те бяха мрачни.

Тук също имаше стъкло на Мурано в сребърна паяжина и тапицирани кресла с високи облегалки.

Естествено, едната беше по-висока от другите. Правилно. Дори зад кръглата рицарска маса монархът си оставаше монарх. Почти приятел и почти равен със славните си братя рицари, но никога равностоен.

Гамата на цветовете беше странна.

С рядък за Мурано виолетов оттенък на стъклото, с виолетова кожа на тройното кресло, а килимът на пода беше като виолетово поле, разсечено от черните контури на безупречни геометрични фигури.

Пердетата на прозорците от плътна материя бяха в два цвята — черно и виолетово.

Всичко останало беше чисто черно.

Креслата на рицарите. Корнизите по стените. Матовият дървен таван.

Дали пък моят покоен съпруг не беше станал католик? Ако не ме лъжеше паметта, тези цветове принадлежаха на Ватикана.

Нямаше да е зле да полюбопитствам, но Вероника едва ли знаеше това, а дори и да знаеше, нямаше да ми каже. Много важно.

— Да поканя ли всички топмениджъри?

— Не. Само Юрий Лвович.

— Останалите от ръководството да чакат ли?

— Не. Останалите от ръководството са свободни до следващо нареждане.

— А секретариатът?

Главата си залагам, че тя искаше да попита: ами аз?

И аз щях да отговоря на въпроса й.

— Секретариатът — също. А вас ще ви помоля да останете за малко.

Зърнах едва забележим изблик на емоции в очите й, които до този момент не изразяваха нищо.

Но за кратко.

Усетих го.

— Докато разговарям с Юрий Лвович.

— А после?

— После също ще чакате до следващо нареждане.

Това беше отмъщение за лъжите. По времето, когато те все още ме засягаха.

Тя работеше с Антон отдавна. Някъде от около седем години.

А може би и от повече.

Но нямаше никакво съмнение, че някой ден на всичко му идваше краят.

Идеята да си намерим квартира, естествено, хрумна на Антон, но в резултат на трудното решение на майка ми.

Баща ми беше загинал отдавна, когато бях на пет години, аз не помнех нищо за него, не ми беше мъчно и не се чувствах ощетена. Освен може би подсъзнателно. Вероятно затова светкавично и мъртвешки се вкопчих в първия стабилен и силен на вид мъж.

Единственото, което ме тормозеше в ранната ми младост и то с всяка измината година все повече и повече, беше оскъдността на мизерния семеен бюджет. Но майка ми се напъваше с всички сили и до известно време живях почти щастливо.

Ала всичко свърши — настъпиха други времена.

Разбира се, майка ми не знаеше за съществуването на Антон.

Иначе… Но какъв смисъл има да гадая сега?

Беше ясно само едно — че иначе моята съдба със сигурност щеше да се развие по друг начин.

Тя не знаеше и със свито сърце се примири с мисълта, че по волята на нелепата случайност или, по-точно, на нечия нечестна игра, измама и на царящото в държавата безобразие, талантливото й умно момиче бе останало зад борда на московския институт. Но със сигурност не се бе прекършило и не бе изгубило вяра в себе си. А утроявайки — какво ти утроявайки! — удесеторявайки силите си, сега се бе впило в гранита на науката и на втория път задължително щеше да заеме мястото си на студентската скамейка, което му принадлежеше по право. А дотогава — всъщност в това беше и целият смисъл на компромиса — за момичето наистина беше по-добре да остане в Москва и да свикне с града, още повече, че много малко хора можеха да се запишат на подготвителните курсове. И беше безразсъдно да се пропуска такъв късмет.