Марина Юденич: Дан за ангели

Естествено, аз измислих „подготвителните курсове“, като излъгах и за това, че е много трудно да те приемат там.

Тя ми повярва и родителската благословия ме споходи заедно с осемдесет рубли месечна издръжка, която проби огромна дупка в скромния бюджет на мама.

Всъщност по това време съвестта ми изведнъж се лиши и от глас, и от слух, въплъщавайки се идеално в прочутите три маймуни, които, както е известно, не виждат, не чуват и не казват нищо на никого…

Аз не се срамувах, не страдах и дори не се замислях какво представляват тези нещастни осемдесет рубли за моята възрастна и не много здрава майка.

Аз ликувах.

Защото месечната ми издръжка значително увеличи моята привлекателност в очите на Антон.

И странно, но осъзнаването на това срамно обстоятелство изобщо не ме оскърби и дори не ме смути.

Повтарям: аз ликувах.

Ако това беше антична трагедия, на това място вероятно би заговорил хорът, мърморейки нещо за божието наказание, което задължително ще ме докара до лудост.

Но така или иначе, любимият ми разумно прецени, че покривът над главата доста би опростил нашия живот. А останалите пари, заедно с онези случайни печалби, до които продължаваше да се докопва, щяха да ни осигурят почти безметежно съществуване в града, който му бе харесал.

А освен това зад широкия гръб на Антон непрекъснато се мяркаше призракът на казармената примка и всеки срещнат милиционер ставаше два пъти по-опасен.

И в тази връзка квартирата под наем, която беше чуждо, но все пак относително постоянно жилище, му изглеждаше като манна небесна. Защото в нея можеше да се скрие, да се притаи и да изчака.

А какво щеше да стане после?

Антон не искаше да мисли и категорично забраняваше да се говори за това. Той не понасяше неприятните мисли и пропъждаше хората и избягваше ситуациите, които можеха да му ги навяват.

С първите пари, които получихме в Централна поща „до поискване“, отидохме на улица „Банна пресечка“.

В Москва имаше едно тайно местенце, където постоянно се тълпяха няколко десетки странни хора.

Винаги, когато се съберяха, те си разменяха по една-две кратки фрази и бързо се разделяха да търсят нови събеседници.

Като в същото време имаха престорено безразличен вид, с който сякаш казваха: „Не зная кой какво прави тук, но аз просто се разхождам на чист въздух. Какво, не може ли?“

Тълпата моментално обкръжаваше новаците в плътен обръч.

Обръчът трескаво се стесняваше, свиваше се вълнообразно и стремително се разпадаше.

Най-често без какъвто и да било видим резултат.

Новопристигналите попълваха редиците на шляещите се безцелно хора, възприемаха маниерите им и изцяло се сливаха с масата.

Понякога ритуалният хоровод завършваше с някакъв резултат, който всъщност бе видим само за добре набитото око.

Плътна групичка от две-три фигури напускаше разпадналия се обръч.

Разговаряйки тихичко и делово, фигурите се отдалечаваха към близката градинка.

А след това, ако всичко свършеше добре, бързаха към близката спирка на тролея или, пристъпяйки нервно, ловяха такси накрая на булевард „Мир“.

В действителност тук не ставаше нищо изключително. Просто хората се опитваха да дадат под наем или да си наемат жилище.

Само толкова.

Но в имперските времена тази процедура не беше съвсем законна, както много други обичайни днес неща като обмяната на валута.

Затова притежателите на свободни стаи и апартаменти, както и онези, които търсеха жилища под наем, изглеждаха странно и почти зловещо.

Говореше се, че имало и неудачници, които прекарвали на „Банна пресечка“ месеци наред.

Разбира се, тук имаше и професионални посредници, и не съвсем душевно здрави хора или просто безумно самотни личности и за тях ритуалните хороводи се превръщаха в единствената форма за човешко общуване.

Постоянните обитатели на това място задължително предпазваха новаците от контакти с една мила възрастна дама, облечена със старомодно изящество. Усмихвайки се снизходително, тя предлагаше на желаещите луксозен тристаен апартамент на улица „Горки“, напълно обзаведен и на смехотворно ниска цена.

Желаещите, които не бяха предупредени своевременно, хукваха да хващат такси.

Старицата посочваше адреса.

В колата дълго и с видимо удоволствие разказваше на новите си познати, че мъжът й академик е починал наскоро. Че й е било трудно в опустелия дом и че синът й, естествено, е прибрал майка си в прекрасния си апартамент на улица „Смолянка“.