Марина Юденич - Дан за ангели

Известно време двамата се разглеждахме съсредоточено.

Съвсем кратко — само в течение на някакви си две секунди.

А после въздъхнахме с облекчение — всеки за себе си.

„Това е тя“ — помисли си Юра, имайки предвид нещо много повече от простата констатация на факта, че зад бюрото седи същата онази жена, която той е предполагал, че ще види тук.

„Това е той“ — признах си наум аз дори с известна радост. И това означаваше, че главният юрист на компанията или, по-точно, ръководител на правния отдел Юрий Лвович Птица очевидно си бе останал същият или почти същият Юра Птицата или Пилето, какъвто си беше в самото начало.

Извинете за баналността.

Само че навремето, не чак толкова отдавна, но естествено не и вчера, а преди около петнадесет години, ние започнахме заедно съвместната си работа. И усещането ни беше точно такова — тръгваме на път, без да ни интересува къде ще стигнем.

Макар че, разбира се, никой не тръгна за никъде.

Седяхме си на едно място в две малки тесни стаички — първият ни офис, който, между другото, се наричаше именно офис. И само толкова.

По-късно, когато се появиха къщи с колони и стени, излети от огледално стъкло, започнахме да казваме „кантората“ или „лавката“.

А сега стана така, че вече нямаше никой от онези, които се тъпчеха в онези две стаички.

Отрядът ни се пръсна в движение и някои вече бяха на онзи свят.

Други спряха някъде в ниското.

Трети обикаляха в съседни води и не искаха да си спомнят нищо от онова време.

Някои може би продължаваха да са тук, но се бяха променили до неузнаваемост и без проблеми минаваха за чужди.

И само Юра Пилето, който почти не се бе променил, стоеше на две крачки от мен и като че ли мислеше за същото.

Преодолях с лекота тази крачки.

И ето че силните, леко понапълнели ръце — всъщност Птицата винаги си беше едричък — ме сграбчиха и като че ли искрено ме притиснаха до широките си меки гърди.

И аз се почувствах добре и спокойно на тези гърди, вдъхвайки слабия аромат на непознатия парфюм, на тютюн, кафе и на още нещо неуловимо, което не можех да определя, а заедно с това и аромата на чужд мъж.

За пръв път мимоходом се замислих за това — за миризмата на чуждия мъж, за чуждия мъж и по-конкретно за Пилето и за чуждите мъже изобщо.

За пръв път ден след погребението на Антон и двадесет и две години след деня на първата ни среща.

Интересно. Не може да се каже, че през тези години не ми се е случвало да прегръщам мъже по различни поводи — за да ги поздравя, за да им честитя нещо или дори за да се пошегувам, но никога и през ума ми не беше минавало нищо подобно.

Значи излизаше, че въпреки всичко съм била много вярна на Антон?

По дяволите!

Вярно, знаех, че никога не му бях изневерявала формално, физически с други мъже.

Но мислено го бях правила стотици пъти.

Както в най-ранната си младост. Измислях си всичко от начало до край до най-малката подробност. И по цели дни или по-точно по цели нощи се наслаждавах на поредната фантазия.

Но в същото време нямах желание за физическа близост с никого.

Въпреки всичко Антон не забравяше съпружеските си задължения.

И дори си мисля, че се сещаше за тях прекалено често.

В това време приятелската прегръдка с Пилето продължи прекалено дълго.

Отдръпнах се, а в очите му се появи мимолетен въпрос. Но може би просто ми се стори.

Така или иначе, това нямаше никакво значение.

Юрий Лвович Птица по принцип не беше герой на моя роман.

— Е, здрасти!

— Здравей.

— На погребението не ти… предложих компанията си.

— Правилно. Сега ще си поговорим на спокойствие.

— Само двамата ли?

— А ти не искаш ли?

— Напротив. Но в такъв случай нека да отидем на друго място. По-уютно или нещо такова… Разбираш ли ме?

— В твоя кабинет ли искаш да идем?

— Може. Но там също…

— Стъкло и кожа сред бели стени, така ли?

— Не. Стъклото, кожата, червеното кресло и червените квадрати са само тук. На върха. Надолу всеки посочваше желанията си и, тъй да се каже, в съответствие с тях… Мисля, че при мен е уютно и дори малко тясно. Искаш ли да идем там и да видиш…

— Друг път. Сега искам да идем на друго място, където можем да си поговорим откровено…

— Не между тези стени.

— Разбира се. Ами, ако се разпоредя да махнат всички „бръмбари“?

— „Слушалки“. Те ги наричат „слушалки“.

— Няма значение. Ще им наредя да махнат „слушалките“.

— Ще ги махнат, разбира се. А пък през нощта или докато те няма, ще сложат други.