Марина Юденич - Дан за ангели

— Разбирам… — Пилето въздъхна с облекчение.

Говорех убедително.

Да, очевидно беше точно така.

— Разбирам — повтори замислено той. — Само като си помислиш: диамантени находища! Звучи като име на роман. Само че, знаеш ли, отдавна не съм чел нищо такова. Джек Лондон или Майн Рид. Няма значение. Макар че може би има смисъл да се поинтересуваме от лиценза. Толкова години минаха…

— Почти пет.

— Четири. Нали там имаше война, а после като че ли всичко се оправи. Значи има някакво правителство. И може би то дори е демократично…

Той беше готов да продължи разсъжденията си.

Но за мен безполезността на този опит вече беше очевидна.

И нямаше смисъл да си губя времето с напразни разсъждения.

Нямаше абсолютно никакъв смисъл.

Отначало се радвах на квартирата като малко дете.

И точно както малките деца правят торти от пясък „на ужким“, се опитах да разкрася мизерното пространство.

Именно „на ужким“, защото нямах реална възможност да променя каквото и да било.

Най-вече защото нямах пари.

Нито копейка, с която да разполагам лично.

Всичко, което ми изпращаше майка ми, моментално, още на гишето на Централна поща, изчезваше в джоба на дънките на Антон.

Да не говорим за онова, което понякога успяваше да спечели сам.

Веднъж месечно получавах три рубли „за лекарства“ — ставаше дума за специфичните ми женски нужди.

Тези пари ми стигаха и за два от най-евтините чорапогащници от Тушинската трикотажна фабрика, която щях да помня до края на живота си.

Другите редки нови попълнения, като например френските рамки за очила срещу петдесет рубли, дънките, обувките и дори бельото, се появяваха при мен изключително и само по волята на Антон в съответствие с неговото настроение и с представите му за това какво трябва да нося и как да изглеждам.

Например след като веднъж се зазяпа по героинята на някакъв филм — нямахме телевизор в квартирата си, но често ходехме на кино — Тоша реши, че трябва да се преобразя в нейния стил и щедро спонсорира пребиваването ми във фризьорския салон.

Актрисата, която му хареса, беше ярко рижава и остригана като „тифозно кученце“. Докато режеше кичурите на пищните ми пшенични коси, фризьорката плачеше заедно с мен. А преди това целият фризьорски салон се опитваше да ме възпре от тази очевидна глупост. Аз надрънках някакви дивотии за това, че ще се снимам в „Мосфилм“ и че извергът режисьор ми е поставил категорично условие.

И те ми повярваха.

Впрочем, колкото и да е странно, портокаловата къса прическа ми отиваше. Очевидно на една жена на осемнадесет години й отиват много неща, ако не и всичко.

Тоша остана доволен.

А аз се сдобих с допълнително перо за разходи — „за фризьор“.

Всъщност това изобщо не можеше да стигне за благоустройството на вехтото жилище.

Със свито сърце разпорих две пъстри басмени поли, които си носех още от къщи и които ми бе ушила приятелката ми.

Добре, че по това време на мода беше „макси“ и се носеха поли до петите. Платът стигна да направя някакво подобие на кухненска покривка и пердета, които да скрият прозореца на кухненската врата.

Между другото, стъклото беше пукнато и, естествено, скоро окончателно се счупи. И пердето от пола свърши много добра работа.

Из прахоляка в горните шкафове най-неочаквано открих кутия с маслени бои. Може би някой от съпрузите на сестрите е бил художник или по-скоро учител по рисуване, но това не беше важно.

Боите бяха леко засъхнали, но все още можеха да свършат работа.

С тях нарисувах засмени муцунки, цветчета и още някакви неясни силуети по мръсно сивите плочки в банята. Там, където все още имаше такива.

А големите пространства от грапав бетон — там, където плочките вече бяха изпадали, се опитах да скрия пак с боите, но избрах по-ярки цветове.

Мизерията не изчезна. Но поне мрачното еднообразие не угнетяваше чак толкова погледа. И следите от течове по стените, които не можеха да се измият с нищо, не се набиваха на очи.

Антоша пуфтеше, но не пречеше на къщната ми работа и аз бях щастлива.

За кратко.

Любовта ми към олющената квартира се изпари бързо, макар това да беше истинска, искрена и вероятно трогателна любов към първото ни съвместно жилище.

Но тя изчезна моментално, след като разбрах в какъв капан за мен се бе превърнало нашето първо жилище.

Оказа се, че тревожният скитнически живот имаше едно неоспоримо предимство — ние непрекъснато бяхме заедно. Или, по-точно, аз непрекъснато бях с него. Както стана ясно, просто защото нямаше къде да се дяна. И той ме тътреше подире си като тежък куфар, който, според известната сентенция, ти е жал да изхвърлиш, но ти е дошло до гуша да влачиш.