Марина Юденич: Дан за ангели

Незабравимото чакане свърши с това, че ме прибраха в милицията, където моментално, сякаш бе чакал точно този момент, моят мил се появи с един приятел московчанин. Приятелят му размахваше паспорт с печат за жителство, Антон крещеше, че „тези хора не са чели Шекспир“, а аз плачех, защото най-ненадейно ме бяха сравнили с Жулиета.

Всичко свърши добре — пуснаха ни и дори май че ни се извиниха.

Казано накратко, в метрото тъгувах не само за изгубените си очила, които бяха своеобразна, тъй да се каже, специална моя гордост.

И не толкова се страхувах, че куп хора станаха свидетели на унижението ми.

Най-важното беше да задържа Антон, да се вкопча с последни сили в мускулестата му ръка, да стисна зъби и, колкото и да се опитва да ме отблъсне, колкото и да ме удря, да не го пусна нито на крачка. Да не му позволя да се изгуби в тълпата и да изчезне. Може би завинаги.

Между другото, това беше вечният ми кошмар, който живееше в душата ми непрекъснато — насън и наяве. Той си тръгва завинаги, а аз оставам. Сама. В чуждия груб град. Без пари. Без приятели. Без жилище. И най-вече — без него. Значи животът свършва.

И аз се вкопчвах.

Ала в метрото Антон се успокои изумително бързо.

Някаква милозлива жена продължаваше да го увещава и да го държи за ръката, като за всеки случай ме прикриваше с огромното си пълно тяло, но той вече бе взел решението си.

Метаморфозата стана пред очите на изумената публика и разпасаният простак светкавично се превърна в безразсъдно храбър рицар.

Тоша отстрани лекичко добрата жена и скочи на релсите.

Тълпата ахна в предчувствие на най-страшното. Премести се плътно до ръба на платформата с надеждата да види предстоящия кошмар във всичките му кървави подробности. Очевидно всички очакваха миризмата на изгорена плът и овъглено тяло. Освен това влакчето всеки момент трябваше да се появи от тунела. Разбира се, за да довърши трагедията.

Ала не се случи нищо ужасно.

Само се разнесе страшен вой и звън наоколо, а към платформата, разблъсквайки хората, хукнаха милиционери и жени с униформени фуражки и сатенени престилки.

Измъкнаха Тоша горе, извиха му ръцете назад и го повлякоха нанякъде, а аз, ридаейки, си пробивах път подире им.

Незряща, но щастлива.

В поделението на милицията той ми даде с усмивка очилата: „Прогледни, четириоко момиче!“

Милиционерите се умилиха.

Всички някак отведнъж забравиха за плесницата, но за сметка на това разбраха, че момчето е рискувало живота си заради очилата на кьоравото момиче.

И всичко отново свърши благополучно. Пуснаха ни, без дори да ни поискат документите.

Ей така си живеехме.

Офисът представляваше една огромна сграда в центъра с прозорци, които гледаха към Кремъл.

Беше направена от мрамор и стъкло, а около нея имаше един хектар английска ливада.

Из ливадата тук-там растяха сини ели. Бяха почти като онези в Кремъл и затова навяваха съответните мисли.

Всъщност това беше още един маниер от арсенала на Антон — да провокира определени асоциации с щрихи и щрихчета, с детайли, с дреболии и разни наистина сериозни неща.

Например рожденият ден на едно от първите лица в държавата беше съпроводен с появата на огромен букет цветя и скромна кутийка с известен в целия свят търговски знак, отпечатан където трябва, в кабинета на Тоша. Кутийката не беше голяма, но стоеше така, че да бъде забелязана от всеки, който надникне в кабинета му.

За цветята да не говорим — те бяха цяла леха.

Към края на деня Антон изчезваше заедно с ярките подаръци, без да обяснява нищо на никого.

Повечето хора разбираха всичко правилно. Тоест така, както искаше да го разберат Антон.

Никой не знаеше как стоят нещата в действителност, освен мълчаливата охрана, пък и тя едва ли разбираше нещо, защото такива празници можеха да се честват навсякъде.

Както е известно, богатите…

Освен това аз изобщо не изключвах, че подаръкът наистина отиваше по предназначение. А може би, не отиваше. Или отиваше, но не от ръцете на Антон.

Пълна мъгла.

Любимият камуфлаж на Антон.

В резултат на това в съзнанието на хората се пораждаше необяснима увереност в близостта на Антон до върховете.

До най-най-високите върхове…

Подобно величие внушаваше трепет у новаците, а у посветените хора създаваше чувство за непълноценност. „Ако това е така, а аз много ясно усещам, че това е така, значи съм пропуснал нещо, значи нещо е минало покрай вездесъщия ми нос. Ще убия тези гадове!“ — последното се отнасяше до кохортата от собствени чиновници, които отговаряха за връзките с Олимп.