Марина Юденич: Дан за ангели

Ами на театър?…“

И тъй нататък…

Но, естествено, тази претенция вече изобщо не можеше да бъде адресирана към началника на охраната. Пък и сега това изобщо не беше претенция. А по-скоро спомен.

Той мълчеше и най-вероятно в него бушуваше буря от неприятелски чувства.

Но не си отиваше.

Май че имаше още нещо.

— Слушам. Кафето ми изстива.

— Извинете. Следователят от прокуратурата се интересува кога можете да му отделите време?

— Защо? Нали вече разговаряхме.

— Имало още някакви формалности.

— Формалности ли? Да не би да се съмняват, че това е нещастен случай?

— Не се съмняват.

— А вие?

— Какво значение има?

— Така ли? Доколкото зная, вие отговаряхте за сигурността на Антон Василиевич. А сега отговаряте за моята. Значи вече не отговаряте, така ли?

— Да напусна ли?

— Ще си помисля.

За миг той застина, но това беше достатъчно, за да разбера колко смутен и дори притеснен е нашият, или по-скоро моят, главен охранител.

По принцип той бе готов за такъв обрат на събитията, но дълбоко в душата си все пак се надяваше на някакво чудо.

Точно на чудо.

Че любимият му шеф изведнъж ще се върне жив и невредим, сякаш изобщо не е тупнал като камък от височината на птичи полет, омотавайки се във въжетата на парашута. Като на това отгоре в последната отсечка на стремителното си падане се бе врязал в близките скали и се бе размазал. След което, вероятно за да няма никакъв шанс, бе пльоснал в бездната на студеното северно море и известно време се бе поклащал на повърхността във вид на обезобразен труп, но въпреки това бе успял да потъне. Заедно с парашута. Което се случвало много рядко, както твърдяха специалистите.

Но той успял.

И после цял екип от водолази измъкваше тялото от дълбините. Такива ми ти работи.

Маниакалният стремеж на Тоша да надмине околните във всичко, да ги изненада и най-вече да ги шашардиса, накрая се превърна във възможно най-отвратителна гримаса.

А патосът се състоеше в това, че този път тя не беше предназначена за някого, а за самия него.

Но аз се отвлякох.

Охранителят продължаваше да стои на вратата.

А, да, прокуратурата, формалностите, часът на срещата.

— Кажете му да дойде другата седмица.

— Ще му кажа.

Най-сетне той се махна.

Но кафето ми наистина беше изстинало.

И насладата се изпари заедно с тръпчивия му аромат. Естествено, можех да си поръчам втора, трета и тридесета чаша, дяволите да ме вземат! Можех изобщо да не ходя никъде. Нямах спешна работа в града и знаех това точно толкова добре, колкото преди го знаеше Антон. Нещата бяха толкова кофти и дори по-зле от кофти, че настъпи затишие. Дори не ни атакуваха. Просто чакаха.

И въпреки това, следвайки неотклонно традициите на Антон, щях да отида навреме.

Сиреч, по времето, когато ходеше той.

И нито минута по-късно.

Това е.

В действителност принцът се оказа същият провинциален абитуриент, каквато бях и аз, само че със стаж. Вече една година се мотаеше из Москва, тъй като бе останал извън борда на юридическия факултет.

В онези години амбициозните абитуриенти от провинцията по принцип бяха започнали да покоряват столичните върхове от най-недостъпните места. Всесъюзния държавен институт по кинематография, Московския държавен институт за международни отношения, Московския държавен университет и тъй нататък…

Най-вече и предимно заради задръстената си провинциална наивност.

А след това, едва стъпила на палубата на въжделения лайнер, който според тях водеше право към мъгливите брегове на световното признание или в краен случай на славата на родна земя, храбрата местна хлебарка моментално се озоваваше зад борда. Изхвърлена от лекичкия шут на първия матрос от изпитната комисия. Тогава, след като погълнеше доста от мътната солена и не много чиста вода край кея, провинциалистът окончателно откачаше и продължаваше отчаяно да се катери по същата недосегаема палуба. И, разбира се, отново падаше и потъваше с главата надолу в мътните крайбрежни води.

Понякога се удавяше. Но понякога изплуваше на повърхността. И отново се катереше, и отново падаше.

Макар понякога в тълпата млади първокурсници да се мяркаха пощурели от щастие тридесетгодишни чичковци и лелки.

А още по-често се случваше да поумнее бързо и кротичко да се покатери на борда на някое скапано корабче, което вечно страдаше от хронична липса на екипаж, но за сметка на това кръжеше в столичните води.