Марина Юденич: Дан за ангели

И заедно с тях, но за разлика от тях съвсем съзнателно, аз също се разсейвах от онова, което се случваше в момента.

И отговарях наум на въпросите на онези, които гледаха съсредоточено.

Към мен.

Но не и натам, където би трябвало да гледат.

Онова, което наричат „тишината на празното жилище“, всъщност изобщо не е пълна и абсолютна тишина. Да, ако се замисли човек, това изобщо не е никаква тишина.

А аз се замислих. Имах време и безкрайна възможност да го направя.

Замислих се и го запомних. Излиза, че съм го запомнила за цял живот.

Прословутата „тишина“ се състои от над десетина толкова обикновени и обичайни звуци, че скоро просто преставаш да ги чуваш.

Събрани накуп, те се сливат в непрестанната песен на ежедневието, чието име е „тишината на празното жилище“.

Искате да знаете какви са тези звуци ли? Моля.

Тиктакането на часовника, който, разбира се, всеки притежава.

В онова жилище, чиято тишина навремето слушах до оглупяване и до умопомрачение, това беше оглушителното тракане на големия евтин будилник, който многократно бе падал или по собствена инициатива, или защото на някого му бе хрумвало да използва тиктакащия механизъм в качеството на материално оръжие.

Но така или иначе, сега корпусът на будилника беше доста смачкан и за по-сигурно, облепен със стегнатата примка на син изолирбанд.

Голямото му изпъкнало стъкло беше пукнато, но по чудо се държеше на мястото си, прикривайки стрелките. А те въпреки всичко се движеха унило по вечния си маршрут.

Казано накратко, колкото и да е странно, будилникът работеше безотказно и, ако го навиваха навреме, в нужния момент дрънчеше оглушително.

А освен това непрекъснато тракаше.

И това беше първият различим звук на „тишината на празното жилище“.

Втори по значение стана звукът на монотонно падащите капки.

Жилището беше запуснато, от онези, които непрекъснато даваха под наем, и се намираше в спалните квартали на Москва, както ги наричаха тогава, имайки предвид мръсните работнически покрайнини.

Затова вторият звук без никакво съмнение беше точно знаков.

В такива жилища крановете вечно капеха и едрите капки задължително падаха във винаги мръсните, колкото и да ги търкаш, олющени мивки. На свой ред те непрекъснато течаха и се задръстваха. Тогава — по онова време владеех този ритуал до съвършенство — трябваше да положиш известно усилие и да развъртиш пластмасовото коляно — извитата тръба под мивката. Пропитият с лоясала мазнина зловонен чарк не се поддаваше веднага. Но в крайна сметка ти се подчиняваше, премляскваше глухо и падаше в предвидливо сложената под него празна тенджера. А след него се свличаше и токмак от сплъстени остатъци от храна.

И така задръстването беше почистено.

Между другото, това, разбира се, е отстъпление. Но, уви, в никакъв случай не е лирическо.

Трети в симфонията на тишината беше утробният звук на шахтата за боклук, която шумно поглъщаше поредната порция отпадъци.

Четвърти беше ръждивото скърцане на раздрънканата кабинка на асансьора.

Петият бе хищното тракане на решетката му.

Разбира се, имаше и други звуци. И в различните жилища те бяха различни.

Сигурно понякога галеха слуха. Например мелодичното отмерване на часовете или слабото звънтене на кристалните висулки на полилеите, разтревожени от лекия полъх на вятъра.

Но като че ли наистина имаше нещо, което по някакъв начин съответстваше на твърдението на класиката, че всички щастливи хора не забелязваха обичайните звуци в домовете си.

И вероятно точно тези щастливци един ден бяха измислили понятието „тишината на празното жилище“, а след това то бе започнало да се предава от уста на уста, беше се разнесло като ехо в пространството, беше посипало като пръски на щастливо озарение чистия лист и се бе превърнало в литературно клише. Просто в една фраза.

А нещастните хора, независимо от какво произтича и в какво се състои нещастието им, чуват звуците на празното жилище. Обречени са да ги чуват. И всеки чува своите звуци.

Навремето слушах тези гнусни звуци в едно скапано двустайно апартаментче, което беше само една стотна от гигантския улей и бе скътано на втория етаж на дванадесететажната постройка. С него бяхме като две сестри — близначки в хаотично струпаните все така унили грамади, устремени към мрачното небе.

Честна дума, тук слънцето се появяваше рядко. Много по-рядко, отколкото в уютния градски център. А когато се появеше, пак не можеше да надвие тукашната мрачна мъка — посърваше, избледняваше и в крайна сметка бързо изчезваше надалеч от тези места.