Марина Юденич: Дан за ангели

Всъщност може би така си мислех само аз.

Всичко наоколо, включително и слънчевата светлина, се виждаше през призмата на мътните стъкла на чуждото жилище със съдрани тапети, подозрителни петна по тавана и мебели, които като че ли бяха събрали на бърза ръка от околните бунища.

Взехме си жилище под наем, когато Антон помисли малко и реши, че съвместният ни живот по-скоро би могъл да донесе голяма изгода, отколкото обратното.

Разбира се, той мислеше за собствената си изгода.

По онова време на мен изобщо не ми беше до размисли.

Аз летях. Естествено, с криле и, разбира се, в облаците.

Казано накратко, това беше любов. Истинска, първа. А унилата обреченост на чуждото жилище, обзаведено с мебели от бунището, забелязах малко по-късно.

Всъщност мебелите изобщо не бяха от бунището.

Всичко започна точно в момента, когато в съзнанието ми за пръв път зазвучаха звуците на празното жилище, които се чуваха йезуитски ясно в тишината.

Разбира се, най-важният звук беше дрънченето на асансьора.

Защото асансьорът беше този, който отдалечаваше Антон от мен. Винаги в неизвестността. И то в истинската неизвестност, която се ширеше в пространството и времето, защото аз никога не знаех със сигурност къде и за колко време отива любимият ми.

И същият мръсен, зловонен асансьор, издраскан отгоре до долу с мръсни думи, довеждаше щастието ми обратно.

Затова дрънченето на кабинката беше най-важният звук.

Останалите звуци чувах по инерция, убивайки времето.

Беше септември.

С Антон се запознахме през юни.

Явявах се на кандидатстудентски изпити в Московския държавен университет. И сигурно щях да вляза от първия път. Бях провинциална отличничка, златна медалистка, победителка на всевъзможни олимпиади, гордостта на училището. А на това отгоре бях отчаяна фантазьорка, която, както всички провинциални отличнички, си мечтаеше за всичко наведнъж.

За престижен институт.

За блестяща кариера.

За верни приятелки, за влюбени приятели и, естествено, за принца.

Между другото, доколкото вече съм разбрала, ненаситната алчност на провинциалистите, които искат да получат всичко и веднага, изобщо не произтича от гадните особености на местните натури.

Нещата са далеч по-прости. Тъй като са лишени от повечето неща, от които обитателите на столицата се ползват, без да се замислят, те си мечтаят. Просто не им остава нищо друго.

Мечтите са опасно нещо. Когато се промъкнат в душата, те имат навика да растат и да набъбват, запълвайки цялото пространство около себе си. И просто няма нещо, за което да не мечтаеш в тихата звездна нощ. Провинциалната душа попива жадно като гъба абсолютно всичко. И вярва във всичко.

Аз не бях изключение. И сега няма да се оплаквам. Естествено, разочарованието не ме подмина, но за това ще стане дума по-нататък.

А на този етап съдбата ми демонстрира известна симпатия и започна с това, че ми изпрати принца.

След като подадох документите си в приемната комисия на Московския държавен университет, заедно с три провинциални абитуриентки като мен, които изпадаха ту във възторг, ту в ужас, тръгнахме да се потопим в столичния живот.

Това също беше част от мечтите ни и нямаше защо да протакаме.

Някъде между другото чухме: „мазето на Рождество“. Уточнихме плахо какво е това. Ставаше дума за едно малко питейно заведение на булевард „Рождественски“. Намираше се наблизо, на три спирки с метрото от тогавашния булевард „Маркс“ до тогавашната улица „Кировска“.

Влязохме в бара след час и половина, след като висяхме на огромна опашка.

Вътре беше тъмно, тясно, музиката гърмеше оглушително, масите бяха лепкави, но на никой и през ум не му минаваше да помоли да ги избършат. Пък и нямаше кого да помолиш за тази дребна услуга. Величественият като чистокръвен принц и надменен като индийски махараджа барман се извисяваше над стойката на бара в ореола на ритмичните проблясъци.

Изглеждаше почти като божество. Владението му беше великолепно дори с мръсните петна по масите.

Това беше истински бар.

С коктейли във високи чаши с пъстри сламки. С парчета портокали отгоре и бучки лед вътре. С цветомузика.

Всичко се случи след третия коктейл.

„Ей — каза някой зад гърба ми, — хайде да излезем навън. Да се целуваме.“

Обърнах се, без да разбирам какво точно искат от мен.

Зад гърба ми, извърнал леко царствената си глава, обрамчена с грива тъмна коса, стоеше принцът.

Беше неотразим и абсолютно сериозен.