Дъглас Престън - Златото на Кивира

Конете долу панически се обърнаха и препуснаха. Беюдзин със смесица от удивление, ужас и благоговение наблюдаваше чудовищната стена, която безмилостно се носеше по дирите им. Животните едно по едно бяха погълнати, разкъсани на парчета и обърнати отвътре навън като внезапно разцъфване на роза, алени взривове, придружени от изчезване на парчета месо и откъснати крака в бурната маса от трупи и камъни.

Зад смъртоносната стена от останки се носеше гигантският двигател на нейната инерция: приливна вълна с шоколадовокафяв цвят, широка двеста метра, заливаща терасите и за момента по-пълноводна от самата река Колорадо. Тя профуча през долината, като на места се издигаше на височина три метра. Пороят изгриза краищата на равнината като трион, откъсвайки стотонови буци пръст и изтръгвайки тополи от земята. В същото време Беюдзин усети, че го облива могъща вълна от силна влага. Въздухът внезапно бе пропит с мирис на мокра пръст и смачкани растения. Въпреки разстоянието. Беюдзин инстинктивно дръпна коня си назад, когато пороят започна да подрива брега пред него.

После от още по-високо се вторачи в изгърбената и безформена задна страна на вълната, която с грохот се носеше към тесния каньон. Когато пороят се стовари върху отвора му, старецът усети вибрациите от могъщия сблъсък под краката си. Образува се страшна ударна вълна с посока, обратна на движението на пороя, която за миг го спря и разпени водата. По скалната стена изригна грамадна завеса от кафява пяна. Тя с ужасяваща бързина се издигна високо нагоре и след секунди се стовари обратно.

Водата продължи да се влива в тесния каньон и образува езеро: грамаден гневен въртоп, кипящ пред входа на цепнатината. Адското налягане трошеше огромни парчета дърво и ги изстрелваше високо във въздуха.

Пред Беюдзин хлътна ново парче земя. Разтреперан, той дръпна коня си от ужасяващата гледка и препусна по посока на стария Път на жреците: задния вход на долината на Кивира. Беше закъснял да спаси конете. И сега се чудеше дали някой — включително самият той — ще успее да напусне долината Чилба жив.

Тримата отново увиха тялото на Холройд и го завързаха за пръта. Нора се изправи й избърса чело с опакото на дланта си. Макар да знаеше, че се налага, нямаше желание да се заеме с неприятната, тежка и потискаща задача да пренесат трупа, наред с няколкото херметично затворени чувала във външната долина, където бяха конете.

Тя вдигна поглед към каньона пред тях. Високо над главата й от отсрещната страна на вира тъмнееше дебелият тополов дънер. Следваше стръмното изкачване до следващия вир. Знаеше, че ще е адски трудно да го пресекат. Усилващият се вятър отвя кичур коса в очите й и Нора автоматично го отметна зад ухото си. Тя дълбоко си пое дъх, приклекна и хвана единия край на пръта.

И се вцепени. Лъхна я нов повей на вятъра, този път по-силен. И заедно с него внезапно усети странно приятен мирис на смачкани растения.

Кръвта запищя в ушите й. Вятърът се усилваше с почти механична точност, съвсем различен от естествения ветрец.

— Порой — каза Нора.

— Наистина ли? — Небето над тях бе спокойно и синьо. Гласът на Смитбак прозвуча заинтригувано, вместо тревожно. — Откъде знаеш?

Ала тя не го чу. Защото бясно изчисляваше наум. Бяха най-малко четиристотин метра навътре в каньона. Не можеха да се измъкнат навреме. Единственият им шанс беше да се покатерят над равнището на пороя.

Нора бързо посочи пещерата, в която бяха оставили трупа на Холройд.

— Зарежете тялото, зарежете всичко — настойчиво каза тя. — Да вървим!

Смитбак понечи да възрази.

— Не може просто.

— Хайде! — рязко го прекъсна Арагон и пусна другия край на пръта. Трупът се плъзна във вира и лениво се завъртя. Нора се втурна към мястото, където започваше первазът, водещ към малката пещера.

— Къде отиваш? — смаяно извика Смитбак. — Не трябва ли да бягаме в другата посока?

— Няма време! — отвърна тя. — Хайде, побързай! Побързай!

Под воя на силния вятър Нора вече чуваше слаб шум: нискочестотен, дълбок и заплашителен. Спокойните вирове внезапно се развълнуваха. Набързо захвърлените чували диво заподскачаха.

Задъхана, археоложката прегази вира. Вятърът се усилваше бързо. Тя изведнъж усети болезнено изпукване в ушите: рязка промяна на въздушното налягане. Озърна се назад към Смитбак и Арагон, мокри и разрошени, и се опита да им изкрещи да побързат. Гласът й се изгуби под мощен грохот, който отекна в каньона и накара ушите й повторно да изпукат.