Дъглас Престън - Златото на Кивира

Когато излезе от палатката си, ботушите й потънаха в мекия влажен пясък. Водата в потока се бе надигнала, но съвсем малко — първите дъждове бяха достатъчно слаби, за да намокрят пясъка, без да се оттичат. Но земята вече беше напоена. Трябваше да напуснат каньона преди следващия силен дъжд, ако не искаха придошлите води да ги затворят там… или, Боже опази, нещо още по-лошо.

Нора погледна купчината багаж, приготвен предишната вечер за изнасяне от каньона. Взимаха минимално необходимото, за да стигнат до пристанището Уахуип — храна, палатки, важно оборудване, документация. Останалото бе складирано в една празна стая в града.

Бонароти за пръв път беше станал рано и се въртеше около огъня. Кафеварката за еспресо тъкмо започваше да къркори. Готвачът вдигна поглед, когато Нора се приближи, разтърквайки сънените си очи.

— Кафе? — попита той. Тя признателно кимна и пое вдигащата пара чаша.

— В оная кива наистина ли има злато? — тихо попита Бонароти.

Археоложката седна на дънера и отпи глътка кафе. После поклати глава.

— Не, няма. Анасазите не са имали злато.

— Сигурна ли сте?

Нора въздъхна.

— Повярвай ми. За век и половина разкопки не е открито нито зрънце злато.

— Ами Блек? Той твърди обратното.

Тя отново поклати глава. „Ако днес не ги изведа оттук, никога няма да успея да го направя“ — помисли си младата жена.

— Мога само да ти кажа, че Блек греши.

Бонароти повторно напълни чашата й и недоволно се обърна към огъня. Докато Нора пиеше кафето си, останалите в лагера започнаха да се надигат. Когато един по един се събраха, стана ясно, че напрежението от предишния ден не се е уталожило. Тъкмо напротив. Блек седна до огъня и мрачно се надвеси над чашата си. Смитбак уморено се усмихна на Нора, стисна я за рамото и се отдръпна при една скала, където тихо започна да пише в бележника си. Арагон изглеждаше далечен и замислен. Слоун се появи последна и не пожела да срещне погледа на Нора. Над долината се спусна гробно мълчание. Всички имаха измъчен вид.

Нора разбираше, че трябва да им даде инерция, да задвижи нещата към предстоящото заминаване, да не им дава време да мислят. Тя допи чашата си, преглътна, прокашля се и започна:

— Ето как ще процедираме. Енрике, моля те, вземи медицинските средства, които ни трябват. Луиджи ще опакова останалата храна. Аарън, искам да се покатериш на скалата и да чуеш метеорологичната прогноза.

— Но небето е синьо — възрази Блек и с омраза погледна висящата стълба.

— Тук е синьо, но дъждовният сезон започна, а в тази долина се оттичат водите от Кайпаровиц. Ако там завали, можем да очакваме порой, сякаш водата се изсипва точно отгоре ни. Никой няма да мине през тесния каньон, преди да сме чули прогнозата.

Тя погледна Слоун, но другата жена сякаш не я беше чула.

— Ако времето е хубаво, ще се приготвим за заминаване, Аарън, след като чуеш прогнозата, искам да затрупаш входа на вътрешната пещера. Ти си го отворил, ти трябва да го оставиш така, както си го намерил. Слоун, двамата със Смитбак ще пренесете последните чували във временния склад.

Нора ги огледа един по един.

— Всеки наясно ли е със задачите си? Искам да тръгнем след два часа.

Всички кимнаха, освен Слоун, която продължи да седи с мрачно изражение. Нора се зачуди какво ще се случи, ако в последния момент откаже да тръгне. Беше сигурна, че Блек няма да остане — дълбоко в себе си той бе страхливец, — ала Слоун беше съвсем друго нещо. „Ще прекосим този мост, когато стигнем до него“ — помисли си тя.

Тъкмо се канеше да се изправи, когато вниманието й привлече движещо се цветно петно. Суайър се появи от входа на тесния каньон и се спусна в долината. Нещо в начина, по който се приближаваше към тях, я изпълни с ужас. „Само не нови коне, моля те!“

Той прескочи потока и тичешком стигна до лагера.

— Някой се е докопал до трупа на Холройд — задъхано каза каубоят.

— Някой ли? — остро попита Арагон. — Сигурен ли си, че не са били зверове?

— Звяр може ли да скалпира човек, да му отреже пръстите на ръцете и краката и да пробие черепа му? Лежеше по корем в потока, недалеч от оная пещера.

Членовете на експедицията ужасено се спогледаха. Нора се озърна към Смитбак и видя, че и той си спомня думите на Беюдзин.

— Питър… — Гласът й секна и тя мъчително преглътна. — Провери ли конете?

— Нищо им няма — отвърна Суайър.

— Готови ли са за път?

— Да.

— Тогава нямаме повече време за губене — продължи Нора, изправи се и остави чашата си на масата. — Аз ще изнеса един чувал през каньона и пътьом ще взема трупа на Питър. Ще се наложи да го качим на един от конете. Някой трябва да ми помогне.