Дъглас Престън - Златото на Кивира

След като вече бе тук, Скип осъзна, че няма представа точно как да започне. Обзе го необичайна нервност. После си спомни за книгата и я протегна напред.

— Чувал ли сте за тази книга? — попита младежът.

— Дали съм чувал за нея ли? — раздразнително измърмори Годард. — Че кой не е? Това е класически труд по антропология.

Скип замълча за миг. Седнал в смълчаната библиотека, той си помисли, че откритието му е малко смехотворно. Разбираше, че е най-добре просто да разкаже за случилото се.

— Преди няколко седмици сестра ми е била нападната в старото ни ранчо при Бъкман Роуд.

— О? — Годард се наведе напред.

— Нападнали са я двама души. Двама души, облечени само във вълчи кожи. Било е тъмно и тя не е успяла да ги разгледа добре, но каза, че били покрити е бели петна. Носели стари индиански накити.

— Кожоносци — рече Годард. — Или поне хора, които са се престрували на кожоносци.

— Да — облекчен, че не долавя подигравателни нотки в гласа му, потвърди Скип. — Освен това са проникнали я апартамента на Нора и са открадвали четката й за коса, за да вземат нейни косми.

— Косми — кимна с глава Годард. — Това е типично за кожоносците. Трябва им нещо от тялото на врага, за да направят магиите си.

— Точно така пише в тази книга — отвърна Скип. Той накратко разказа, че по четката имало негови косми и едва не загинал, когато спирачките на колата му загадъчно отказали.

Годард мълчаливо го изслуша.

— Какво са искали според теб? — накрая попита той.

Скип облиза устни.

— Търсили са писмото, което намери Нора. Писмото от баща ни.

Старецът внезапно се напрегна — цялото му тяло реагира на изненадата.

— Защо Нора не ми е казала? — Гласът му, в който допреди малко се долавяше известен интерес, сега звучеше ядосано.

— Не искаше да проваля експедицията. Смяташе, че писмото й трябва, за да открие долината, и че ако бързо и тихо напусне града, преследвачите й няма да я настигнат.

Годард въздъхна.

— Но това не е всичко. Преди няколко дни нашата съседка Тереса Гонзалес е била убита в нашата къща. Може би сте чули за това.

— Спомням си, че четох нещо подобно.

— Пишеше ли, че трупът е бил обезобразен?

Старецът поклати глава.

Скип удари по „Кожоносци, вещици и курандери“ с опакото на дланта си.

— Била е обезобразена по начина, описан в този труд. Отрязали са пръстите на ръцете и краката й, скалпирали са я и са отрязали дисковидно парче от черепа й. Според тази книга оттам влиза в тялото жизнената сила.

Сините очи на Годард проблеснаха.

— Полицията трябва да ви е разпитала за убийството. Казахте ли им всички тези неща?

— Не. — Скип се поколеба. — Не точно. Е, как според вас щяха да реагират, ако им бях споменал за индианските магьосници? — Той остави книгата настрани. — Но те наистина са били магьосници. Искали са писмото. И са били готови да убиват, за да го получат.

Годард внезапно зарея поглед в пространството.

— Да — промълви той. — Разбирам защо си дошъл. Интересували са ги руините на Кивира.

— Изчезнаха точно когато замина експедицията, може би ден-два по-късно. Поне оттогава нито съм ги виждал, нито съм ги чувал. А внимателно наблюдавах апартамента на Нора. Страх ме е, че може да са проследили експедицията.

Изпитото лице на Годард посивя.

— Вчера изгубихме радиовръзка.

Сърцето на Скип се сви от ужас. Тъкмо това не му се щеше да чуе.

— Възможно ли е да е технически проблем?

— Едва ли. Системата има множество осигуровки. А според сестра ти онзи техник Холройд можел да направи предавател от консервени кутии и тел.

Възрастният мъж се изправи, приближи се до едно прозорче между лавиците и се загледа към планината с ръце в джобовете. В библиотеката се възцари тишина, нарушавана от цъкането на голям стар часовник.

— Доктор Годард — неспособен повече да се владее, наруши мълчанието Скип. — Моля ви! Нора е последната, която остана от моето семейство.

Годард сякаш не го чу. После се обърна и младежът видя на лицето му желязна решителност.

— Да — каза той и се запъти към телефона на недалечното бюро. — А с нея е последната, която ми е останала от моето семейство.

Същата нощ по палатките в долината на Кивира затрополи слаб непрекъснат дъжд, ала когато настъпи утрото, небето беше чисто, ясно, синьо и не се виждаше нито облаче. След безкрайните неспокойни нощни часове, през които се редуваше да стои на пост със Смитбак, Нора с радост излезе в хладния утринен свят. Птиците изпълваха дърветата с песните си, от листата капеше вода, която улавяше и пречупваше ярките лъчи на изгряващото слънце.