Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Ненавистта на част от децата към Баркли само му спечели симпатиите на Али. Тя си обясняваше изолираността му с това, че беше саможив като нея. След вечеря двамата се разхождаха в полуздрача, мотаеха се покрай игрището за софтбол или пък по наклонения кален бряг на езерото. Често зяпаха закотвения по средата му сал. Седяха близо един до друг, но никога не допираха раменете си, камо ли да се държат за ръка. И все пак от летния въздух изплуваше някакъв магнетизъм, който ги привличаше и ги караше да изпитват един и същ копнеж, болка някъде там ниско, на място, което не можеха да определят. Веднъж си говореха за сала на език, разбираем само за тях двамата — в него присъстваха Оз, Небивалата земя, другият край на дупката на Белия заек — приказни светове, обитавани от други същества, от хора толкова специални и различни, че по никакъв начин не се вписваха в Канзас, Лондон или английската провинция.

Същата нощ двамата си говориха, докато и последните цветни оттенъци избледняха под напора на тъмнината. Въздухът натежа от хлад и влага, а те все още не можеха да помръднат. Думите се изчерпаха, не остана нищо недоизказано. Али не помнеше кой пръв започна да се разсъблича. Във всеки случай в един момент стояха един до друг по бельо, с потопени в хладната, неподвижна вода стъпала. Откъм езерото изкряка жаба, водни паяци се плъзгаха по повърхността. Всички светлини останаха зад тях, на хълма, където се намираха сградите. А тук започваше техният собствен свят и Али с трепет пропъди тревожното чувство, провокирано от голотата й, и смъкна бикините и сутиена си.

Влязоха в езерото с високо вдигнати ръце и се излегнаха в приятно хладната вода като в легло. Али се придвижи с чудесен кроул до сала и пристигна там секунди преди Баркли. Водата се стичаше от нея, когато се издърпа нагоре, а той я следваше плътно.

Първо лежаха по корем, вероятно от свян или защото повечето деца спят така. Все още бяха по-скоро деца, отколкото възрастни и тази поза им вдъхваше сигурност.

Али усети как в нея се просмуква тревожност и каза:

— Не искам да правя нищо. Знаеш.

С глава върху сгънатите си ръце Баркли бавно се усмихна.

— Нито пък аз. Просто сме тук, нали? Само двамата. Оставихме луковите глави на брега.

Али прихна на сладкия начин, по който той използваше и най-обикновените думи. Хрумна й, че друга причина да го харесва беше неговата старомодност. Около нея се навъртаха всякакви надути момчета, които се перчеха по най-показен начин, привлечени от ореола на славата на баща й. Близостта до властта действаше като афродизиак на момчетата на тази възраст и щеше да продължи да е така, докато не се сдобият със собствена власт. По-късно в живота жените щяха да са тези, които ще обикалят около пълния с пари кошер на момчетата.

Те лежаха един до друг на леко полюшващия се остров, мълчаха, заслушани в плясъка на въжето по понтоните на сала, в плисъка на водата, спорадичния крясък на жабите, призива на някой гмуркач, запътил се към гнездото си за през нощта, зловещото провикване на бухала високо над главите им. Кой се обърна пръв? Али не можеше да си спомни, но изведнъж се оказаха легнали по гръб и очите им бяха вперени в осеяното с малки светлинки черно небе, а не в бледата плът отстрани — неясно петно в ъгълчето на окото.

— Иска ми се да сме там, горе — каза Баркли, — на космически кораб, отправил се към някоя планета.

Той беше побъркан на тема научна фантастика. Четеше Хайнлайн, Азимов, Пол. Али също ги беше чела и ги разбираше. Това бяха мъже от замиращия свят на евтините сензационни списания, мъже с изумителни идеи, надарени, но не бяха писатели, не и ако човек ги сравнеше с нейните любимци по това време — Мелвил, Юго, Стайнбек.

— Но на планетите няма атмосфера — каза Али. — Какво ще правим, като отидем там?

— Ще намерим начин да оцелеем — отвърна Баркли с тон като на възрастен. — Човешките същества винаги намират начин. — Той извърна глава и я погледна. — Нали ще го направим?

Безмълвна, Али се почувства парализирана под сериозния му взор. Докато се опитваше да се съвземе, тя се зачуди какво ли си мисли той за изтегнатото тяло пред очите му. Тя самата не беше погледнала неговото.

Той се надигна на една страна, за да застане с лице към нея, и облегна глава върху дланта на едната си ръка. Косата му беше като златиста, а кожата му блестеше. Целият беше като от злато.

— Не искаш ли да отлетиш далеч, далеч, Али?

Само миг по-рано би отговорила утвърдително, но сега, принудена да вземе решение, нямаше представа какво иска. Мислеше си, че ще й е мъчно за семейството, без значение колко досадни и задушаващи бяха понякога. Не искаше да живее без тях и тогава откритието я порази: в крайна сметка тя бе едно обикновено момиче. Мисълта моментално я потисна.