Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Телефонът му звънна. Шефът Бенет.

— Какво показа огледът на колата? — попита той, обзет от мрачно предчувствие.

— Нищо — отвърна Бенет. — Не знам в какво си се забъркал, Джак, но получих официално мъмрене и строга заповед „Стой далеч“ от страна на началника.

— Съжалявам, шефе, но успя да ги махнеш от задника ми.

Нещо неясно в периферното му зрение накара Джак да се протегне към глока. Чу се силен пукот и колата се олюля, когато куршумът проникна в метала, и Армитидж изпищя. Втори изстрел строши предното стъкло и Джак използва приклада на пистолета си да избие напуканото стъкло. Вятърът и суграшицата нахлуха вътре и почти го заслепиха. Но съзнанието му вече беше изградило триизмерната картина на колата му, шосето и беемвето. Той видя ъглите, усети променящите се вектори дори когато те се преобразуваха.

Точно пред тях, до левия калник, се движеше сивото беемве. Джак забеляза, че шофьорът е професионалист и маневрира, за да застане в идеална позиция, така че стрелецът да има чиста линия за стрелба. Професионалистите не оставяха нищо на случайността.

Сценарият беше ясен, игралното поле изникна в главата му и той владееше правилата му до съвършенство.

Очите на Джак отскочиха към огледалото за обратно виждане, умът му извършваше хиляди изчисления за частици от секундата. Натисна рязко спирачките. Тойотата отзад намали с пронизителен звук, блъсна ги и телата им се блъснаха в предпазните колани, после отскочиха назад към облегалките. В следващия момент, докато видимостта бе нулева, мозъкът на Джак изчисляваше вектори, скорости, разстояния. Блъсна беемвето в десния заден калник.

То се завъртя по посока на часовниковата стрелка и после всичко се случи много бързо. Джак натисна газта. Беемвето неконтролируемо се наклони на една страна, рязко се обърна наляво и от съприкосновението на джантите с мокрия асфалт изскочиха искри. Джак зърна шофьора, който отчаяно се бореше да си възвърне контрола над колата, а загубилият равновесие стрелец беше побелял като платно. След това, както се движеше, беемвето се удари в лявата мантинела, задницата му подскочи ядосано, колата разкъса металното ограждение и започна да се търкаля надолу по склона встрани на магистралата.

След миг проблеснаха пламъци, резервоарът избухна, изригна гейзер от отломки. Джак натисна газта до дупка и се отправи към „Канзас Авеню“, право към миналото си.

3-12 януари

Али Карсън дремеше в килера върху сгъваемата кушетка, която Крей й осигури. Чаршафите и одеялото бяха подпъхнати под брадичката й. Лицето й беше зачервено, но спокойно. Застанал над нея, Крей изпразни една спринцовка в гънката зад лявото й ухо, където дупчицата нямаше да бъде забелязана. На тезгяха под леговището на Кари имаше пълна спринцовка с капаче върху иглата, за да стои стерилна. Крей пусна празната спринцовка в кошчето за токсични отпадъци, след което се наведе над Али и зашепна в ухото й.

Тя се носеше върху облак, който първо възприе формата на любимите й играчки от детството: делфина Сплаш, жирафа Тед и мечето Хъни. Всички лудуваха и се смееха, докато тя си играеше с тях, след което се разсеяха и се появиха нови образи. В началото бяха неясни и объркващи, но скоро се превърнаха в сцени от миналото й. И по-специално инцидентите, които в една или друга степен определяха живота й до момента на отвличането.

Съзнанието й я върна към времето, преди да й поставят диагнозата „болест на Грейв“. На тринайсет години тя започна да изпада в такива мрачни настроения, че майка й я заведе на психолог. Той изпрати Али при личната й лекарка, която на свой ред я насочи към консултация с ендокринолог, за да й бъде поставена окончателната диагноза. Хипофизата й беше засегната, очите й изпъкваха, промяната на настроенията й беше нетърпима, пристъпите на безпокойство изсмукваха силите й и я изтощаваха, тя подгизваше в собствената си пот. Имаше моменти, в които беше сигурна, че губи разсъдъка си. Лежеше на леглото, взираше се в тавана, изгубена в мрака на вселената, в безсмислието на живота. Бъдеще, какво бъдеще? И защо бъдеще? Сърцето й галопираше все по-бързо и по-бързо, сякаш всеки момент щеше да се пръсне в гърдите й. Метимазолът регулираше произвеждания от щитовидната й жлеза хормон и постепенно безпокойството й утихна, сърдечният й ритъм се възстанови, очите й се прибраха в орбитите си.

Препускащите един връз друг спомени изчезнаха в перлената мъгла и отстъпиха място на видения от лятото, когато отиде на лагер за пръв и последен път. Беше на петнайсет години. Умоляваше родителите си да я пуснат не само за да се откъсне от задушаващата атмосфера на антуража на сенатора, но и за да придобие представа как би се справяла сама. Имаше нужда от място, където ще има възможност да изследва самата себе си, да разбере коя е всъщност. Там срещна едно момче — безумно красиво момче от заможно семейство в Хартфорд. Баща му притежаваше застрахователна компания с неприлично големи печалби. Майка му беше бивш модел на „Форд“. Всичко това Али научи от момчето, което се казваше Баркли, макар с присъщата жестокост на тийнейджърите всички да го наричаха Барк 3 3 От англ. bark, лая, лай. — Бел.прев. . Е, почти всички. Хлапетата, които трябваше да заплащат с труд правото си да участват в лагера, използваха друго име — Доркли 4 4 От англ. dorking, порода петел. — Бел.прев. .