Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Тъкмо се канеше да се обърне, когато погледът му беше привлечен от леко полюшване на завесите. Придружителят му се прокашля и Джак вдигна ръка. Бързо прекоси стаята и дръпна завесата. Прозорецът беше плътно затворен, но той усети слабата миризма на спирала за мигли и грим, каквито Ема използваше. Върху тясното пространство между прозореца и завесата падаше ярка светлина. Една сянка мръдна и до ушите му достигна шепот на вятър, втурнал се през поле. Гласът на дъщеря му?

По гръбнака му пробяга тръпка.

— Ема? — прошепна той. — Там ли си? Къде си?

Нищо. Миризмата изчезна. Той остана така за момент, изгубен във времето, чувствайки се като идиот. Защо не можеш да го приемеш, запита се той, нея я няма. Знаеше защо. През шестте месеца, докато Шарън бе взимала хапчета зад гърба му, докато тя и Джеф се бяха свирали из скрити кътчета, за да се чифтосват, докато бракът им се беше разпадал, той беше прекарал всяка една минутка от свободното си време в опити да сглоби последните часове от живота на Ема. На практика почти не спеше, използваше нощта да обикаля, да проследява улики, да разговаря с информатори. Разбитият при катастрофата мобилен телефон на Ема не му помогна, но той се свърза със свой приятел в телефонната компания, който му даде разпечатка на разговорите й. Проучи списъка от номера, направи таблици на приятелите и познатите й, но пресечните точки и свързващите елементи неизменно се връщаха обратно към себе си, като змия, захапала опашката си. Старателно прочете записите на есемесите й от предишните две седмици — най-дългия период, за който телефонната компания пазеше подобни неща. Прерови хард диска на лаптопа й, търсейки подозрителни имейли, връзки с интернет чатове, непознати, потенциално опасни уебсайтове. Но там беше като тъмната страна на Луната — нямаше и следа от обичайните младежки щуротии. Ако ставаше въпрос за детективски роман, би заподозрял, че хард дискът е бил прочистен, но Ема не беше шпионин и това не беше роман. Той прекара часове наред с Али Карсън, притисна академичния персонал в колежа и всички останали служители там. Разпита всеки един съсед в постоянно разширяващ се диапазон, докато накрая си даде сметка, че е изчерпал всички възможности. Следеше всички приятелки на Ема, докато бащата на една от тях не се снабди с ограничителна заповед срещу него. Проследи всяка възможна следа, дори онези, които изглеждаха невероятни. И въпреки неуморните му и често безумни опити не откри нищо. Шест месеца по-късно продължаваше да не знае какво е изплашило дъщеря му толкова силно. Тя не беше от страхливите. Не беше безразсъдна, доколкото му беше известно, макар че най-после трябваше да признае, че изобщо не беше познавал Ема. Горчивата истина, както каза Шарън, беше, че дъщеря му е имала таен живот, от който те бяха изключени дори и в смъртта.

— Ема, искам да те чуя — прошепна той в пространството между завесата и прозореца. — Честна дума.

След малко, насред зловещата тишина, той се върна при придружителя си и беше отведен по облицования с ламперия коридор, украсен със снимки на по-знаменитите възпитанички на колежа, които бяха постигнали слава и състояние в избраните от тях области. Преди да стигне до края, вратата на директорския кабинет се отвори и отвътре излезе жена. Придружителят на Джак спря. Същото направи и той.

След като затвори вратата плътно след себе си, жената закрачи към него с протегната ръка. Когато той я пое, тя се представи:

— Казвам се Нина Милър, господин Макклюр. — Ясните й сини очи го изгледаха спокойно. — Специален оперативен агент към Сикрет Сървис и Министерство на финансите. Помагам на заместник-министъра по вътрешната сигурност Хю Гарнър. Президентът го назначи да ръководи тази съвместна операция.

Нина Милър беше висока, стройна, с добри обноски. Носеше тъмносив камгарен костюм със строга мъжка кройка, практични обувки на нисък ток и бледосиня памучна риза, закопчана до яката. Според наблюденията на Джак й липсваше само рипсена вратовръзка. Явно тази жена твърде усърдно се опитваше да се впише в едно мъжко общество, което упорито не я искаше. Имаше тесновато лице на стара мома с доста дълъг, агресивен нос и бледа, нежна, полупрозрачна восъчна кожа.

— Насам, моля — поведе го тя към дъното на коридора, след което отвори вратата на директорския апартамент, състоящ се от три стаи. Пред него се разкри един напълно различен свят.

В първата стая бяха разположени бюрата на двама асистенти, плюс контейнери, съдържащи педантично поддържаните досиета на всяка една колежанка — бивша и настояща. Понастоящем асистентите бяха изтласкани в кабинета на шефката си. Цялата стая беше окупирана от криминалисти и цялата им сложна техника, най-модерното разузнавателно оборудване. Имаше още един батальон други служители и съоръжения. Стаята цвърчеше от електрониката на множество компютри, свързани с най-различни сателитни мрежи, вградени миниатюрни видеокамери и с всички възможни бази данни за терористите и престъпниците по света. Армия лазерни принтери постоянно бълваше подробна актуална информация от ЦРУ, ФБР, Министерство на вътрешната сигурност, Сикрет Сървис, Агенцията за национална сигурност, Министерство на отбраната, Пентагона, както и от щатската и местната полиция във Вирджиния, окръг Колумбия и Мериленд. Униформени служители провеждаха телефонни разговори, отговаряха на обаждания, ревяха заповеди, разменяха факсове, пак се обаждаха някъде. Всички заедно представляваха един жив организъм, град от сенки, издигнат в етера, по който пътуваше информацията. Джак долавяше спотаената истерия, обхванала присъстващите в стаята, като че ли гърлата им бяха стиснати между челюстите на бясно куче. Дълбоко съсредоточените им лица събудиха у него желание да се оттегли на чист въздух — все едно в помещението вонеше на спарено или на развалена риба.