Греъм Браун - Черното слънце

Мъжът отметна одеялото си и се изправи. Беше най-малко трийсет сантиметра по-висок от нея и сигурно тежеше поне трийсетина килограма повече. В сравнение с другите изглеждаше охранен. Навярно им ядеше дажбите. Значи това беше главният плъх в клетката.

— Ще ме наричаш господин Джоу — заповяда китаецът. — Ще останеш дълго при нас и е по-добре отсега да научиш как стоят нещата.

Тръгна към нея и Даниел се приготви за бой.

— Стойте — каза старецът. — Не се бийте, не сега. — Посочи отсрещната стена. Мракът в тесните процепи, които някога можеше да са били амбразури, придобиваше синя окраска. Скоро щеше да съмне.

— Сега ще ни хранят — поясни мъжът. — Ако се бием, няма храна.

Даниел крадешком хвърли поглед към стареца, който беше кожа и кости. После отново насочи вниманието си към Джоу и без да откъсва очи от неговите, отстъпи назад към едно от каменните легла.

Едрият китаец седна, събуди мъжа до себе си и му посочи Даниел.

След няколко минути, когато по каменната стена запълзяха тесни светли ивици, започнаха да се събуждат и останалите. Бяха шестима: старецът, Джоу и неговият приятел, една индийка, която нито говореше, нито поглеждаше другите, и още двама, които най-вероятно принадлежаха към бялата раса — десетинагодишно момче и мъж на около шейсет, нисък, но набит и широкоплещест.

Мъжът не стана. Не изглеждаше особено добре. Всъщност като че ли умираше.

Хоукър стоеше на опашка пред павилиона за мотопеди под наем. Лъчите на утринното слънце се процеждаха между небостъргачите. На улиците вече цареше безумен хаос от леки коли, камиони и хора. Велосипеди и пешеходци пресичаха между автомобилите, без да се опасяват, че може да пострадат. Двуетажни автобуси лъкатушеха сред трафика и се престрояваха от една лента в друга, сякаш управлявани от начинаещи пилоти във формула едно. Непрекъснато пищяха клаксони и на всяко кръстовище свиреха спирачки.

Да наемеш мотопед, за да се включиш в този хаос, изглеждаше също толкова разумно, колкото и да се присъединиш към панически бягащи хора, като носиш чадър за защита. Но ако се съдеше по опашката от китайци и чужденци пред гишето, това трябваше да е предпочитано транспортно средство.

Служителят плъзна очи по чакащите и махна с ръка на Хоукър.

— Елате, елате, вашият мотопед е готов.

Американецът изпревари стрелкащите го със завистливи погледи клиенти и последва мъжа в магазина. Не беше поръчвал никакъв мотопед.

— Насам, насам.

Излязоха през задния изход, където чакаха четирийсетина мотопеда. Както и четирима китайци, които не криеха оръжията си. Служителят разпери ръце, сякаш за да покаже, че няма представа за какво се отнася, и забързано се върна в магазина.

Хоукър не беше предвиждал такова начало.

Единият китаец му посочи някаква пейка. Принудиха го да седне и го претърсиха.

Не откриха нищо необичайно. Хоукър продължи да седи неподвижно. Сигурно бъркаше, като си мислеше, че трябва да се бои единствено от хората на Кан. Като ги гледаше, тези хора бяха или от тайната полиция, или от министерството на държавната сигурност, китайския еквивалент на американското ФБР. И все пак го изненадваше фактът, че толкова скоро са го открили, още повече че не беше направил нищо нередно.

Измъкнаха паспорта му и го подхвърлиха през главата му на някой, който стоеше зад него. Онзи го хвана с плясък и запрелиства страниците. Накрая се разнесе глас.

— Какво правите в Хонконг, господин… Франсис?

— Идвам по бизнес — отвърна Хоукър. — Реших първо да разгледам набързо забележителностите.

— Явно обичате опасността — заяви гласът. — Бизнесмените не наемат мотопеди, а коли.

Паспортът тупна на пейката до него и върху нея стъпи нечий крак. Зад главата на Хоукър се разнесе изщракване на зареждан пистолет.

— Е, каква опасност търсите? — попита гласът.

Хоукър не отговори не защото не бе готов, а тъй като изведнъж му направи впечатление нещо в говора на мъжа. Имаше силен акцент, само че не китайски.

Мъжът, който стоеше зад него и го държеше на мушка, беше руснак.

В дълбините на каменния карцер, Даниел мълчаливо наблюдаваше въоръжените пазачи, които им носеха храната. Почти Дикенсова сцена: мръсни паници с вкисната супа и твърд мухлясал хляб. Седем порции за седем пленници, ала никой не посегна към тях, докато пазачите не заключиха желязната решетка и не изчезнаха в асансьора.

Пръв пристъпи Джоу — взе най-голямата паница и започна да събира всичкия хляб. В това време момчето скочи долу и грабна едно парче. Китаецът се опита да го хване, но детето се оказа прекалено бързо за него и се втурна обратно към леглото си.