Греъм Браун - Черното слънце

Как се бе стигнало дотук? Тази мисъл пробяга в ума му, като че ли не знаеше отговора, като че ли всичко се дължеше на някакво непредвидено събитие. Но той отлично знаеше как се е стигнало дотук. Сам си беше виновен.

Преди година и половина, много преди отново да се свърже с Даниел и НИИ, още преди дори да е помислил за нещо подобно, през една от многото си безсънни нощи Макартър се измъкна от леглото и отиде в кабинета си. Бележките му от бразилската експедиция лежаха недокоснати на лавицата. Той ги свали и започна да ги прелиства.

Откритието им беше повдигнало страшно много въпроси. Ако имаше шанс, професорът щеше да остане в Амазония, ала след толкова много насилие, смърт и разрушения такава възможност просто не съществуваше.

Отначало търсеха Тулан-Суюа, място, свързано с маянския мит за сътворението, нещо като райската градина на маите. Нямаше представа дали са открили тъкмо него. А и в последните дни от онова безумие изобщо не му хрумна да попита. Нищо друго, освен оцеляването нямаше значение.

Но докато пиеше чай по халат в кабинета си, Макартър започна да се чуди. Проучи записките си и ги обмисли по-задълбочено. И това го доведе до нещо неочаквано.

Някои йероглифи в бразилския храм говореха за жертвоприношение. Нищо необичайно в това, имаше го навсякъде в културата на маите, ала точно тези йероглифи го описваха по друг начин — не като ритуал, а сякаш жертвоприношението е нещо материално. Един от термините гласеше „Жертвоприношение на сърцето“.

И тогава си спомни за предмета, който накрая откриха там, за камъка, който сякаш генерираше енергия. Индианците го наричаха „Сърцето на Сипакна“, митичен Маянски звяр.

Ако откритият от тях камък беше Жертвоприношението на сърцето, как трябваше да разбира другите йероглифи, които говореха за Жертвоприношението на ума, душата и тялото? Имаше ли още три такива камъка?

Заинтригуван, археологът се зае да чете записките си и продължи да работи цяла нощ. Тъй като знаеше какъв е произходът на бразилския камък, установи, че му приписва огромно значение, както и на евентуално съществуващите други като него. Така започна всичко.

Докато преглеждаше другите си бележки и дори снимките, които беше направил, Макартър стигна до заключението, че тези четири камъка са били разделени на големи разстояния един от друг: един останал в Бразилия, два били пратени по суша, а последният — по море.

Тук надписите свършваха. Изглежда, нещо бе сполетяло господарите на бразилския храм, въстание или някакво бедствие, но поданиците, майсторите и строителите бяха изчезнали. Той подозираше, че повечето са се отправили на запад и после на север към Централна Америка. И се опита да открие следата там.

Докато търсеше данни за нещо подобно, се спря на разкази за първите маи, които донесли своите богове в специални камъни. Един надпис в древен храм южно от Тикал съобщаваше, че два камъка пътували по суша, а трети — по море. Останки от стенопис в същото светилище изобразяваха в стилизиран вид света. Не че можеха да се нарекат карта или глобус, но като смяташе, че всъщност представляват тъкмо това, той направи поразяващ извод. Два камъка бяха отнесени на север към Юкатан, а един — на континент отвъд океана, на място, което можеше да е единствено Северен Китай или Южен Сибир.

Фактът, че това разделяне е станало тук, стотици години след описанието в бразилския храм, говореше, че е било планирано. В него имаше смисъл, причина. Не беше просто поделяне на наследство или плячка. В самия акт трябваше да има идея, по-важно намерение в общия замисъл на нещата.

И в онзи момент Макартър изпита желание… не, потребност да намери тези камъни. И отиде там, където можеха да му помогнат — при Арнолд Мор и НИИ.

Сега всичко това му се струваше глупаво — не теорията, а диренето на доказателство. За какъв се смяташе? За някакъв шпионин, за приносител на световната промяна ли? Всичко свършваше толкова зле, че му се искаше изобщо да не е започвало. И все пак дълбоко в себе си той знаеше, че ако оздравее, ще продължи.

Някой влезе в колибата и Макартър се опита да повдигне глава.

— Око?

Отговори му друг глас.

— Око още не се е върнал от Чихуа.

Видя младежа, който знаеше английски и играеше ролята на преводач между него и главния му болногледач. Зад гърба му стоеше шаманът с всичките си отличителни знаци.

— Кога ще се върне Око?

— Може би утре — отвърна преводачът. — Но не можем да чакаме. Отравянето на кръвта се разпространява.