Греъм Браун - Черното слънце

Макартър се огледа в отчаян опит да види евентуалните приготовления.

— Какво ще правите?

— Шаманът казва, че вече разбира защо си болен.

— Болен съм, защото ме простреляха — изпъшка американецът. — Имам инфекция.

Шаманът явно изрази несъгласие.

— Той казва, че търсиш нещо — поясни преводачът. — Но не признаваш пред себе си какво искаш да откриеш. Казва, че се страхуваш да не ти бъде отнето. И духът ти се бори срещу истината.

Страхотно, помисли си Макартър. Сега един и същи човек щеше да му прави хороскоп и да го лекува. Това не беше неговата представа за пълноценно лечение.

Отпусна глава, изтощен от усилието. Твърденията на шамана му се струваха абсолютно непонятни, но нямаше сили да помоли за обяснение. При други обстоятелства щеше да му е интересно да разговаря с тези хора, да обмени мисли и идеи и да се опита да проникне в техния уникален светоглед. В момента обаче това изобщо не го вълнуваше.

Шаманът се наведе над него и каза нещо.

— Отровната кръв е примамила зли духове — преведе младежът. — Те обладават съня ти, носят кошмари. Лечителят ще ги прогони и тогава лекарството ще ти подейства.

Макартър чу, че разпалват огъня, и усети нова гореща вълна. Шаманът започна да пее. Преводачът счука някакво лекарство в чаша и го разбърка с козе мляко. След няколко секунди професорът вече го пиеше.

Беше толкова горчиво, че той стисна очи. Когато след малко ги отвори, отново му се зави свят и бързо му причерня.

Напевите продължаваха. Шаманът разпалваше огъня. Колибата започна да се върти и ученият усети, че главата му натежава. Звуците се изкривяваха, чуваше гласове. Шаманът пееше, преводачът също. А после му се стори, че чува друг глас.

— Око? — обнадеждено попита той.

Пак го чу. Женски глас, макар че не разбираше думите. Те бяха само шепот.

Шаманът мина през полезрението му и хвърли във въздуха пепел. Финият прах отрази светлината на огъня. И в него Макартър видя лице.

Опита се да фокусира очите си, ала шаманът махна с ръка през праха и той се разпръсна.

— Какво ми даде? — попита професорът.

— Отварата ще успокои тъмните духове, ще ги направи незнаещи — отвърна преводачът.

Макартър не можеше да се съсредоточи. Почти не изпитваше болка, определено, ала беше абсолютно сигурен, че е на път за отвъдното.

Помисли си за жена си, починала от рак преди няколко години. В този живот имаше хора, които осмисляха всички мъки, караха те да вярваш, че положението винаги се оправя, колкото и да е лошо. Жена му беше един от тези хора.

Като студенти в средата на 60-те години двамата заедно бяха преживели расистки обиди и заплахи. И тъкмо тя твърдеше, че мисленето ще се промени. Когато първото им дете се разболя смъртоносно от пневмония, тя му обеща, че синът им ще порасне и ще стане здрав мъж. И дори когато лежеше на смъртното си легло, тъкмо тя го утешаваше.

— Ако е дошъл последният ми час, нека те намеря — промълви той.

Шаманът пак мина покрай него. Напяваше и се въртеше като дервиш, разтърсваше някакъв жезъл. Макартър виждаше всичко замъглено и не му обръщаше внимание.

— Нека те видя отново — каза на жена си. — Ако е дошъл моментът, вземи ме при теб.

Шаманът се наведе над него, взираше се през дима в очите му. Държеше нещо.

Макартър отмести поглед й повтори:

— Вземи ме при теб.

И тогава чу женския глас. Беше жена му. Шепнеше му.

— Не — каза тя. — Ти ме вземи… при теб.

Шаманът вдигна един чугунен ръжен от тлеещите въглени, натисна нажежения връх в отворената рана на Макартър и той отметна глава и изкрещя.

Декември 2012

Хоукър кацна на летище „Чек Лап Кок“ малко след полунощ. Пристигна с товарен полет от Найроби, облечен като член на екипажа, и надзирава разтоварването, после, вместо пак да се качи на самолета или да влезе в ярко осветения пътнически терминал, отиде с товара в грамадния склад в края на рампата.

Всичко беше предварително уредено, нощните надзиратели и един митничар надлежно си взеха подкупите и не го издадоха. Дадоха му нови дрехи, документи и подпечатан паспорт. След половин час вече бе на улицата с останалите от втората нощна смяна и се качваше на автобус, който щеше да го отведе в центъра на Хонконг.

В два през нощта градът пламтеше от светлини: едни небостъргачи бяха очертани с бяло и жълто, други бяха осветени отгоре от цветни прожектори, а вездесъщото сияние на оранжевите халогенни крушки се отразяваше в надвисналите облаци. Макар и не съвсем пусти, улиците бяха тихи, поне по хонконгските стандарти.