Греъм Браун - Черното слънце

Тези преживявания бяха създали помежду им връзка, която той усещаше винаги щом си помислеше за нея. Всъщност най-лошото беше, че нямаше възможност да я види отново.

— Чух, че е напуснала — каза Хоукър.

— Така е. Но се върна, за да помогне на приятел.

— На тебе ли?

— Не. На Макартър.

— На Макартър? — Пилотът смръщи вежди. Завръщането на Даниел в НИИ беше едно, но професор Макартър?! Погледът му се впи в Мор като лазер. Знаеше какво се е случило.

— Търсили сте още от онова, което открихме в Бразилия.

Мор кимна и каза:

— Кой друг да пратя?

Естествено. Мор трябваше да запази тайните си. Според така наречената Теория за симетрично ограничаване трябваше да се пращат агенти, които вече знаят тези тайни, може би особено в случая с тяхното откритие в Бразилия.

— Макартър все още липсва — прибави директорът на НИИ. — Бил е ранен, но е избягал и се е укрил. Пратих групи да го търсят и ще го намерим, обаче Даниел е извън обсега на възможностите ми. И там, където се намира, със сигурност ще умре, макар и не бързо.

Хоукър стисна зъби.

— Кой я е отвлякъл?

— Един китайски милиардер. Казва се Кан.

— Недосегаем ли е?

— Такова е нареждането — отвърна Мор. — Затова съм тук. Затова трябваше да дойда лично. Това не е мисия на Института, а сделка между мен и теб с цел да помогнем на човек, когото и двамата обичаме.

Хоукър впери очи в него. Ако нещо можеше да компенсира всичко останало в този човек, това беше грижата му за хората, които ръководеше, и особено за Даниел. Идването му в Африка, за да търси помощ за нея, бе акт на отчаяние, който можеше не само да му струва кариерата, но и да го отведе в затвора до края на живота му. Хоукър изведнъж се изпълни с уважение към него.

— Трябва да знаеш, че основната причина Даниел да напусне НИИ беше нашата неспособност или нежелание да ти помогнем — каза Мор.

— Няма нужда да ме убеждаваш.

— Не те убеждавам — настоя Мор. — Просто искам да знаеш, че аз реших да се откажа от тази битка, а тя го прие лично.

Хоукър се радваше да го чуе.

— Открих сметка — обясни плана си Мор. — Преведох всички пари, крито успях да събера. Използвай ги, иди в Хонконг и я върни.

— Няма да е толкова лесно.

— Никога не е лесно — бързо отвърна директорът на НИИ. — Ти не вършиш това тук, защото е лесно. Вършиш го, защото някой трябва да го свърши. Защото никой друг няма да го свърши. И някъде дълбоко в теб това те вбесява повече от всичко останало. Даниел е в същото положение. Ако не й помогнеш, никой няма да го направи.

В далечината се разнесоха весели гласове. Селяните се връщаха от нивите. Хоукър вече беше взел решение, но не искаше да остави селото без охрана. Досега не бе мислил за това, ала в момента то му се струваше изключително важно. Цвете в голата градина.

— Защити тези хора. Не ме интересува как ще го направиш. Съобщи на когото трябва да ги оставят на мира.

— Виж, това мога. Ти само намери Даниел и я спаси от Кан.

Хоукър щеше да направи всичко възможно, но се питаше дали ще е достатъчно.

— А ако закъснея?

Мор дори не мигна.

— Тогава намери онова копеле Кан и го убий. Даже да се наложи да изгориш целия остров.

Професор Макартър лежеше по гръб, вторачен в направения от прътове и слама таван. Намираше се в индианското село на Око на петдесетина километра от подножието на Пулимундо.

С помощта на младия водач успя да стигне до селото, но това отне няколко дни и състоянието му постоянно се влошаваше. Раната от куршум в крака се инфектира и не й помагаха нито молитвите на местния шаман, нито неговите отвари.

Понеже се боеше, че това лечение може да ускори смъртта му Макартър помоли Око да му доведе истински лекар или поне да му намери антибиотик. Младежът се отправи към най-близкия град, ала селото беше толкова отдалечено, че пътят щеше да му отнеме два-три дни. Професорът се питаше дали ще издържи дотогава. И когато домакините му го пренесоха в колибата на шамана, се надяваше да не е за нещо подобно на последно причастие.

Някъде отляво пращеше огън, но той не можеше да се обърне натам. След раняването и сблъсъка му с дървото тялото му се беше вдървило, сякаш му бяха нанизали метален прът в гърба. Всеки опит да се завърти или свие предизвикваше болки и ученият установи, че е най-добре да лежи неподвижно.

Опипа с лявата си ръка подутата рана на бедрото си. Поне имаше късмет, че куршумът бе излязъл от другата страна.

Още тогава, на брега на острова, заля раната с антисептик и я бинтова, ала тя въпреки това се инфектира. Подутината под превръзката се беше увеличила и мястото гореше. Макартър отдръпна ръка и замига, за да прогони капките пот от очите си.