Греъм Браун - Черното слънце

Хоукър тръгна към тях и Девера погледна към него. Белият мъж се обърна и каза високо:

— „Чувствам, палци ме сърбят, значи злото е на път“ 1 1 „Магбет“, IV: Пр. Валери Петров. — Б.пр. .

Беше Арнолд Мор, директорът на НИИ.

Крясъкът се разнесе от мрака.

— Какво търсите?

Даниел напрегна очи, но не виждаше нищо. Трепереше цялата, едновременно изпитваше студ и горещина, сякаш по вените й се разливаше отрова.

Изведнъж я заслепи ярък проблясък.

— Какво търсите? — отново попита гласът.

Беше като кошмар, като несвързан ужасяващ сън. Виеше й се свят, сякаш падаше. Пресегна се да се хване за нещо, заопипва зад себе си, ала нямаше облегалка, нямаше на какво да се опре — само ръбове като на плот или маса.

Ослепителният блясък угасна. В зрителното и поле се уголеми лице с азиатски черти и тен, слабо, с фини скули. Мъжът се наведе толкова близо, че Даниел виждаше само очите му. Ръцете му я сграбчиха. Бяха студени и трепереха. Той се вгледа в очите й, като че ли диреше душата й.

— Не се безпокой — усмихна се азиатецът. — Знаем какво търсите. Артефакти като онзи, който намерихте в Бразилия. — Отдръпна се и от гърлото му се разнесе отвратителен смях.

Смееше се все по-силно и това я ужаси. Наложи си да се раздвижи и политна назад. Разтърсващият сблъсък с пода изостри сетивата й. Отново погледна своя инквизитор. Седеше на моторизирана инвалидна количка, целият разкривен и съсухрен, и тялото му леко трепереше от някаква болест.

Странно, внезапно я обзе жалост. И когато онзи разчете изражението й, лицето му се сгърчи от ярост.

— Махнете я! — извика той.

Двама едри мъже я сграбчиха, вдигнаха я и пак я хвърлиха на масата за прегледи. Приближи се трети със спринцовка. На върха на иглата искреше капчица течност.

— Не! — изкрещя Даниел и се замята.

Мъжете я натиснаха върху масата. Ослепителната светлина отново проблесна, иглата се заби в плътта й и всичко изчезна.

Събуди се свита на кълбо. Сърцето й блъскаше бясно. Това не беше само кошмар, ала нямаше представа какво е сънувала и какво се е случило наистина. Докато образите избледняваха, се мъчеше да ги подреди в разумна последователност, да отдели действителността от съня. Колкото и да се опитваше, не можеше да е сигурна къде минава границата.

Бавно се надигна и седна. Заобикаляха я бели стени и бежови мебели — бюро в стил ар деко и столове в отсрещния край на стаята. Прозорци нямаше. Нито часовници, радио или телевизор. На бюрото нямаше компютър. Все едно е заспала в някаква офис сграда и се е събудила в зоната на здрача.

Де да беше така…

Намираше се в затвор. Известно време се бяха отнасяли грубо с нея, може би няколко дни, дори седмици. Нямаше представа колко време е минало, къде се намира и какво им е казала.

Последният й ясен спомен беше професор Макартър, мъртъв на склона, превит върху онова дърво — като автомобил, паднал от скала.

Връхлетяха я угнетяващи мисли.

Чувстваше се ужасно отговорна за Макартър.

На първо място, неговата връзка с НИИ датираше отпреди две години, когато тя го бе уговорила да се включи в бразилската експедиция. Той беше цивилен и навремето дори не знаеше истината за целта на тази мисия. И все пак двамата бяха открили предшественик на маянската религия, изпреварила самата култура най-малко с хиляда години.

После ги бяха нападнали, първо група наемници, после индианско племе и накрая безпощадна глутница мутирали зверове, сякаш изскочили от подземния свят на маите.

Така и не откриха каквото търсеха — елементи, които според учените от НИИ можеха да им помогнат да създадат работещо устройство за студен ядрен синтез, — но точно преди да си тръгнат, се бяха натъкнали на нещо друго: голям, подобен на стъкло камък, излъчващ енергия по все още необясним начин.

НИИ скри камъка в подземието на главната си квартира във Вирджиния и започна да го проучва. Макартър се върна към преподавателската си работа в Ню Йорк, а Даниел видя, че колелцата на държавната машина продължават да се въртят, без да ги е грижа за хората, понесли страдания заради откритието си.

Това промени отдавна вкоренените й ценностни представи. Тя напусна Института и се посвети на каузи, в които вярваше: образование, здравеопазване и борба срещу рака. За пръв път след колежа животът й донякъде стана нормален. В него имаше мир, удовлетворение и работа, имаше служебни купони, пазаруване и сметки.

Маркъс.

Даниел задиша дълбоко, за да прогони гаденето. То мина, но очите й се напълниха със сълзи при спомена за мъжа, с когото беше прекарала дванайсетте месеца от цивилния си живот.