Греъм Браун - Черното слънце

Хендърсън се навъси.

— Точно сега ли? Докато се случва всичко това?!

— Да, господин президент.

— Защо?

Въпросът изненада Мор. Смяташе, че е очевидно.

— Как така защо?

— Тя разполага ли с информация, която могат да използват срещу нас? — поясни президентът.

— Не. Само откъслечни данни. Но не заслужава да я оставим на Кан. В неговите ръце тя все едно е мъртва… или още по-лошо.

Мрачното изражение на Хендърсън ясно говореше за мнението му.

— И двамата с тебе сме поемали такъв риск през живота си — напомни му президентът. — Това е една от опасностите на оперативната работа.

— Тя не е обикновена агентка — неохотно призна Мор. — Аз лично я привлякох отново.

Хендърсън не отговори веднага.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Става дума за Даниел Лейдлоу.

Президентът потрепери. Мор знаеше, че името й му е известно, че той ще разбере какво означава за него Даниел: дъщерята, каквато никога не е имал, протежето, чрез което косвено продължава да живее. Надяваше се, че така ще повлияе на решението на стария си приятел, но дори това да наклони везните, явно не беше достатъчно.

— Арнолд, ти си знаел отговора на въпроса си още преди да влезеш тук. Отношенията с Китай са напрегнати от години. Новото хлапе в квартала надува мускули и чака възможност да покаже на стария тартор, че дните му са преброени. Сега не е моментът да мътим водата.

— Кан не е представител на властта — отбеляза Мор. — Той е частно лице, китайски гражданин, който е отвлякъл американска гражданка.

— Когато става дума за хора с такъв статут, няма частни лица — рязко отсече Хендърсън. — Знаеш го.

— Можем да го направим тихичко — настоя директорът на НИИ.

— Точка по въпроса — изсумтя президентът.

Мор дълбоко си пое дъх. Знаеше, че не бива да упорства за нещо, за което не може да спечели.

Накрая обаче Хендърсън омекна и му подхвърли спасителен пояс.

— Ще действаме по заобиколни пътища. Ще поговорим с някои хора.

Мор кимна, макар да знаеше, че това няма да е достатъчно. Изправи се и каза:

— Ще ви държа в течение за гама-лъчите.

И понечи да си тръгне, а президентът отново насочи вниманието си към купчината документи. После заговори, без да откъсва очи от тях:

— Нали не смяташ, че между тези две неща има връзка?

Мор участваше в разузнавателната игра достатъчно отдавна и спестяването на информация му беше втора природа. Човек не издава доброволно нищо, дори на президента на Съединените щати.

Сега вече Хендърсън го погледна.

— Китайски флот в Берингово море. Китайски милиардер отвлича твоя агентка от Мексико. Има ли някаква връзка?

— Да се надяваме, че няма.

— Защо? А и върху какво са работили там на юг твоите хора?

Отговорът на Мор прозвуча едновременно нехайно и абсолютно сериозно:

— В известен смисъл, господин президент, върху края на света.

Западно Конго, декември 2012

Очуканият джип криволичеше по неравния път — лента от червена глина, лъкатушеща сред тъмнозеления гъсталак на джунглата.

Колата нямаше врати и покрив, но двигателят имаше бронирано покритие и на ролбара беше монтирана петдесеткалиброва картечница. Вътре пътуваха трима души: шофьор и картечар африканци и на предната дясна седалка бял мъж, чиито маскировъчни дрехи бяха покрити с петна от кръв, пот и пушек. Загорялото му лице бе измазано със сажди и мръсотия.

Изглеждаше така, сякаш току-що е гасил пожар. Седеше отпуснат, обърнат под ъгъл навън и изпружил единия си крак върху стъпалото на джипа. В ръцете му лежеше дългоцевен автомат ЗИГ 551.

Поведението му напомняше за уморен замечтан войник, ала зад тъмните очила очите му постоянно се движеха, местеха се от един участък сред дърветата към друг, оглеждаха прашния червеникав път.

Не виждаше нищо тревожно, всъщност не беше видял по целия път. И това го смущаваше. Очакваше поне още една вълна на съпротива.

Обърна се към шофьора и попита с американски акцент:

— Още колко остава до селото?

Африканецът не откъсна очи от пътя. Напрегнатата му поза издаваше решителност.

— Два-три километра. Скоро ще стигнем, приятелю. Гарантирам ти, днес вече няма да се наложи да се биеш.

Мъжът — другите го наричаха Хоукър — се извърна от шофьора и впери поглед във виещия се път. Бяха минали през ада, за да стигнат дотук, и някакъв инстинкт дълбоко в него му подсказваше, че може и да не изпълни задачата си.

Хвърли поглед през рамо към малкия керван зад тях. На двеста метра ги следваше върволица от няколко камиона с медицински материали, зърно за посев и чували ориз. Накрая пътуваха два вана с лекари.