Греъм Браун - Черното слънце

Даниел бързо преброи бутоните — три реда по двайсет. Но начинът, по който се движеха, и пукането в ушите й предполагаха, че асансьорът е експресен. Това означаваше, че сградата е около стоетажна. Опита се да се сети за сгради с над сто етажа в Китай. Бяха много, но си спомни един конкретен небостъргач, собственост на Кан — Тауър Пинакъл, разположен на великолепно място край пристанището Виктория.

Намираше се в Хонконг.

— Искам да говоря с американското консулство — каза тя.

— Няма — отвърна мъжът с раната. — Вече говори достатъчно. Поне с нас.

Асансьорът намали скорост и спря. Вратата се отвори, само че не към просторно фоайе, а към метален праг, зад който имаше мрак и стар почернял камък. Миришеше на боклук и урина.

— Къде ме водите, по дяволите?

Мъжът с раната слезе от кабината.

— Насам. — Извади тазер и го задейства. Между зъбците пропука електричество.

Даниел неохотно закрачи по някакъв коридор от необработени камъни и хоросан, като в зловещ средновековен замък, мрачен и влажен. Отдясно видя тежка дървена врата, увиснала на ръждиви панти. Една-единствена крушка с гола жица хвърляше оскъдна светлина.

Стигнаха до желязна решетка.

Преди да успее да реагира, мъжете я блъснаха напред. Тя се спъна в нисък праг и се просна на пода, ожули дланите си в камъка.

Моментално скочи и се втурна към решетката, но двамата я затвориха и заключиха под носа й.

— Какво правите? — извика Даниел. — Какво искате от мен?

— Нищо — отвърна мъжът с раната. — Получихме от тебе всичко, каквото ни трябваше.

Тя се, огледа в мрака. Чу движение, тътрене, пъшкане и дишане. Сякаш пристигането й беше смутило спящ звяр. Вонята изведнъж стана по-силна.

— Къде ме натикахте? — отново изкрещя тя.

Мъжете вече бяха в асансьора, вратата му се затваряше и светлината изчезваше. Преди кабината да потегли, единият отговори:

— В твоя нов дом.

Хоукър гледаше студено Арнолд Мор. Познаваше го от мисията на НИИ преди две години, същата експедиция в Амазония, в която бяха участвали Даниел Лейдлоу и професор Макартър. Бяха му обещали „опрощение“ за усилията му, но впоследствие сделката се беше провалила.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той.

— Теб търся — отвърна Мор.

— Не си облечен подходящо за джунглата.

— Така е — съгласи се директорът на НИИ. — Нашето разузнаване те засече в Киншаса — наливал си се с алкохол и си харчил, все едно имаш печатница за пари. Но след като те издирвах три дни, стана ясно, че не си там. За малко да се прибера вкъщи. После обаче чух, че тук имало сражение и за пръв път лошите си получили заслуженото.

— Понякога лошото сполетява и когото трябва — отбеляза Хоукър.

— А понякога и не когото трябва — контрира Мор. — Искам да ми помогнеш.

Хоукър впери поглед в него. Осъзнаваше разликите помежду им. Мор беше важна клечка от едната страна на световната партия шах. Навярно не точно белият цар, но поне офицер. Биваше го да мести пешките. Някога Хоукър играеше на същата страна. Вече не. Всъщност в този момент от живота си не бе на никоя страна. По някакъв странен, сюрреалистичен начин се беше превърнал в трети играч, червен кон на черно-бяла дъска. Нямаше съюзници, не отговаряше пред никого и затова нищо не го ограничаваше. Фактът, че се обръщат към него, можеше да означава само едно. Мор имаше задача, която не е в състояние да изпълни нито една от белите фигури.

— Предишния път, когато работих за НИИ, нещата свършиха зле — каза Хоукър. — В случай че си забравил, вие така и не изпълнихте своята част от сделката. Обаче ти явно си се наредил доста добре.

— Намеси се ЦРУ — поясни Мор. — Смятат, че още си им длъжник.

— Сигурно. Защото ми пратиха двама главорези, които се опитаха да си приберат дълга.

Мор се усмихна.

— Да де… И когато ти ги прати в болницата, изгубих всякаква възможност да ти помогна.

— Изгуби и правото да ме молиш.

— Отнася се за Даниел — прекъсна го Мор и премина направо на темата като човек, чието време изтича. — Отвлякоха я. Знам кой го е направил и къде е, но е извън моя обсег.

Хоукър го зяпна, сякаш го бяха ударили в корема. В Бразилия отношенията им с Даниел отначало бяха обтегнати. После обаче, когато положението стана отчайващо, пред очите му тя се промени и от волева личност, решена да победи на всяка цена, се превърна в човек, който се грижи повече за хората си, отколкото за самия себе си. В най-тежкия момент от пътешествието им дори беше готова да се пожертва, за да даде на другите шанс да се спасят.