Греъм Браун - Черното слънце

Да напусне НИИ се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше. Определено се чувстваше изолирана от обикновения свят, като чужденка. Но когато беше по-стъпила в Института, Маркъс Уотсън работеше там. Познаваха се, дори имаха общо минало. Той вече бе осъществил прехода към реалния живот и й показа пътя.

След толкова много тежки периоди изтече една страхотна и спокойна година. Общите им преживявания в НИИ им дадоха основа, от която да започнат, и в много отношения й доставяше удоволствие за пръв път да повери юздите на някой друг. Ала още докато свикваше с този нов, нормален живот, обстоятелствата започнаха странно да се обръщат.

Професор Макартър проявяваше все по-силен интерес към откритите от тях артефакти. Скоро вече й досаждаше с настояването си да получи информация и когато разбра, че Лейдлоу няма достъп до такава, се обърна направо към Арнолд Мор.

Оказа се, че не само професорът мисли за артефактите. Учените от НИИ все повече се тревожеха заради усилващата се енергия, която излъчваше „бразилският камък“. Когато археологът изложи пред Мор теорията си, че освен този камък има още три, той реши, че Институтът трябва да открие останалите, преди да го е направил някой друг.

Макартър предложи да започне търсенето, но скоро след това го нападнаха в Гватемала. Стана ясно, че се нуждае от защита, само че професорът нямаше доверие на НИИ. Беше сключил сделка, за да намери онова, което искаше, ала нямаше намерение да приеме да го дундурка някой въоръжен телохранител.

Тъй като се опасяваше за живота на учения и успеха на мисията, Мор се обърна към Даниел и я помоли да се върне в НИИ.

Моментът просто нямаше как да е по-неподходящ. Маркъс току-що й беше направил предложение и тя се колебаеше. Появата на Мор добави дърва в огъня и разпали безкрайни скандали. Животът й се превърна в истински ад: човекът, когото обичаше, искаше от нея да зареже приятел в беда.

Цели три дни и три нощи се опитваше да го накара да разбере и след един безкраен спор отиде на летището, купи си билет и излетя за Мексико. Качи се на самолета убедена, че е развалила всичко. И накрая все пак се провали.

— Какво направих? — попита се на глас. — Какво направих?

Отново й се пригади и й се прииска да легне. Много по-лесно щеше да е просто да се предаде и да умре. Ала тази мисъл я отвращаваше. Колкото и силни угризения да изпитваше, Лейдлоу знаеше, че всяка надежда да поправи случилото се, да види отново любимите си хора, започва с измъкването от тази стая.

Като разчиташе единствено на силната си воля, тя стана и тръгна през стаята. Босите й крака потъваха в мекия килим. Стигна до вратата и за всеки случай натисна бравата. Заключено, разбира се. От едната страна имаше електронно табло, а от другата — картов четец. Даниел отиде при бюрото и изтегли всички чекмеджета едно след друго.

Празни, всичките.

Затръшна последното и седна. Главата й се пръскаше. Или лампите бяха невероятно ярки, или й имаше нещо на очите. Сякаш зениците й бяха разширени, което предполагаше, че са я упоявали. Ужасният кошмар, разпокъсаните й спомени и липсата на представа за време го доказваха извън всякакво съмнение.

Погледна дясната си ръка. Най-малко четири следи от убождания, може би повече — синините около тях не й позволяваха да е сигурна.

Натриев пентотал, предположи тя. Или скополамин. Барбитурати, които можеха да се използват като серум на истината. Не действаха точно така, но хората бяха склонни да говорят и издават тайни, които иначе щяха да крият. Особено при по-големи дози, които бяха опасни и често водеха до амнезия.

Това може би обясняваше пресъхналата й уста и блясъка на лампите.

Вратата се отвори и в стаята влязоха двама мускулести азиатци. Носеха костюми, отлично изгладени ризи и копринени вратовръзки.

— Обуй се — нареди единият и остави обувките й на бюрото. Даниел забеляза малка рана под окото му, покрито с коричка порязване. Надяваше се, че е нейно дело.

Тя взе обувките.

— Защо?

— Защото ще ти трябват там, където ще те заведем.

Въпреки че не й прозвуча обещаващо, Даниел обу дясната обувка. Докато я завързваше, се зачуди дали да използва лявата като оръжие, ала дори да се справеше с тези мъже, къде щеше да иде?

В коридора? Къде водеше той? До друга заключена врата вероятно. А щеше да получи само един шанс — ако изобщо го получеше. Не можеше да си позволи да го изпусне.

Обу и втората обувка и мъжете я поведоха към асансьора. Влязоха в кабината и единият отвори с ключ панела под бутоните. Онзи, който й беше дал обувките, натисна най-долното копче. Индикаторът светна, вратата се затвори и кабината потегли надолу.