Греъм Браун - Черното слънце

Беше получил прякора като код и имаше причини да го запази. Не направи опит да ги обясни.

— Та тъй или иначе, ти си тук, за да упражняваш занаята си, само че този път по нареждане на службите за сигурност на родината си. Би ли ни казал защо?

Хоукър стисна силно парапета. Предполагаше, че руснакът вече знае отговора или поне някаква негова версия. Продължи да мълчи.

— Хайде де, тук си сред приятели — рече онзи. — За да го докажа, ще отговоря вместо тебе. Дошъл си да свършиш нещо, което може да вбеси китайците. Нещо, за което хората, които са те наели, не искат да се разчуе. Навярно убийство?

— Аз не съм наемен убиец — възрази Хоукър.

— Наемник си — категорично заяви руснакът. — Но може би не си убиец. Тогава какво?

Хоукър си помисли дали да не скочи през парапета, но предполагаше, че ще го надупчат с куршуми още преди да падне във водата.

— Не е много сложно — продължи мъжът. — Всъщност отговорът е пред теб.

Американецът впери очи право напред. Джонката се беше изравнила с Тауър Пинакъл, небостъргача на Кан, чиято бяла мраморна фасада лъщеше на утринното слънце.

— Взели са ви нещо, което твоите хора искат да си върнат — прибави онзи.

Хоукър проследи с поглед контурите на небостъргача до скалата в основата му. Прикритието му явно вече не съществуваше.

Той бавно се обърна и този път никой не му попречи.

На три метра от него, скрит в сянката на рубката, стоеше мършав мъж с черна куртка и с кожени ръкавици. Не по-висок от метър и седемдесет, с кръгло лице, изпъкнали скули и набола сивкава четина, дълга колкото сивата коса на главата му.

Хоукър предположи, че е към седемдесетте. Със светло лице и почти сиви очи. Явно не страдаше от липса на самоувереност, тъй като телохранителите му бяха изчезнали и не държеше оръжие.

— Кой си ти? — попита американецът.

— Казвам се Иван Саравич — отвърна мъжът.

— Ти ли си свръзката ми?

— Не.

— Какво сте направили с него?

Руснакът махна с ръка, сякаш отпъждаше муха.

— Не се безпокой. Той предпочете да вземе подкуп, вместо да свърши работата. Ценя такива хора.

— Какво искаш от мен? — попита Хоукър.

— Искам да ти помогна да се добереш до Кан — отвърна Саравич. — И да върнеш отвлечената жена.

— А в замяна?

Руснакът излезе на светло и заслони очи от слънцето. Отиде при парапета и се вгледа в далечния Тауър Пинакъл.

— Кан не е особено далновиден — каза след малко. — Освен твоята приятелка той похити наш гражданин, дете, чиято майка работи в нашата Научна дирекция.

Звучеше правдоподобно, но трябваше да има причина.

— Защо го е похитил?

— Майката е специалист по високоенергийна физика. Ако не може да купи нещо, Кан го краде, а ако не може да го открадне, го взима с изнудване. Иска от нея информация.

Информация, свързана с високоенергийна физика. Хоукър се зачуди дали това няма нещо общо с проблема, върху който работеха Даниел и Макартър.

— За оръжие ли?

Саравич вдигна рамене.

— Никой не знае. Разправят, че Кан е чудак. Маниак на тема екзотични научни области и други неща като медицински странности, генетични дефекти. Имал цял зоопарк от хора с вродени аномалии.

— Очарователно — замислено отбеляза Хоукър. — Защо искаш аз да се справя с него? Защо сам не го очистиш?

— Много би ми се искало — въздъхна руснакът. — Обаче трябва да се съблюдава известен етикет. Докато ти, от друга страна… Е, човек без родина може да прави всичко. Няма доказателства за кого работи и защо. — Той сви рамене. — Може да има подозрения, да. Шушукане, слухове. Естествено. Тези неща винаги се разпространяват, но в крайна сметка нищо не се изяснява и тъкмо към това се стремим ние. Също като вашите хора.

— Естествено — съгласи се Хоукър. — В наше време всички ги е страх от дракона.

— Гледат да не го събудят — съгласи се Саравич.

— И искаш да ти върна онова дете, така ли?

Мъжът кимна, после каза:

— Можеш едновременно да измъкнеш и двамата.

Хоукър можеше да попита каква е алтернативата, но му беше съвсем ясно, че няма такава. Сега работеше за Мор и руснаците. Каква ирония, усмихна се той и се зачуди какво ще си помисли директорът на НИИ, след като лично е платил сметката, а неговите врагове от студената война са се разминали безплатно.

Навярно щеше да е по-добре да не действа сам. Отново погледна към крепостта на Кан и каза:

— Смяташ, че са там ли?

— Да. Имаме видеозапис от наше наблюдение, на който влизат в сградата. Няма данни да са я напускали.