Греъм Браун - Черното слънце

— През нощта плавахме на юг, като се ориентирахме по компаса. Но когато съмна, разбрахме, че сме се движили в обратната посока. Следваха ни акули и косатки, сякаш знаеха, че скоро ще потънем. Изхвърлиха ни върху леда, след като дълго се блъскаха в кораба. По три-четири. Моряците спуснаха спасителната лодка, но акулите ги нападнаха и ги избиха. Корабът потъна, а аз се спасих на леда с Юрий.

Даниел го огледа внимателно. Миришеше на разлагаща се плът. Едното му ходило липсваше и чуканчето беше увито с парцали. Дланите, носът и други части на лицето му бяха почернели от напредваща гангрена. От друга страна, детето явно не бе пострадало.

— Как така Юрий не е измръзнал?

— С ножа си изкопах яма и го защитих, доколкото можах — обясни Петров. — Останахме там три дни. Почти без слънце. Бях сигурен, че на четвъртия ще умрем, но дойде хеликоптер. Хората на Кан ни откриха.

— Защо ви е затворил тук?

— Много се бяхме отклонили от курса и той реши, че сме искали да го измамим.

Даниел погледна Юрий и попита учудено:

— И всичко това заради едно дете?! Защо? Кой е той?

— Никой. Няма роднини или поне аз не знам да има, обаче е необикновен — отвърна умиращият. — Роден е с нервно-дегенеративно разстройство. Родителите му не можели да се грижат за него и го дали на Научната дирекция. Там го използвали за експерименти и някак си спрели развитието на болестта. Само че имало странен резултат — страничен ефект. Казват, че усещал разни неща, виждал ги.

Мъжът говореше колебливо и Лейдлоу не беше сигурна, че информацията е много по-сигурна от гласа му. Определено звучеше шантаво.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Че има парапсихични способности ли?

Петров поклати глава.

— Не. Физични неща. Магнитни аномалии, електро-магнитни смущения. Твърдят, че виждал извън нормалния човешки спектър.

— Наистина ли може да го прави?

— Не знам — отвърна той и пак се закашля. — Кан смяташе, че може.

— Тогава защо е тук? Кан вече не смята ли така? — Миналото време й направи впечатление.

Мъжът поклати глава.

— Юрий отказа да направи онова, което искаха от него. Въпреки побоите и поощренията. Въпреки заплахите. Или си говори сам, или си пее. И не се откъсва от мене. Затова Кан ни прати тук и хората му казаха на Юрий, че след като умра, няма да има друг избор, освен да се вкопчи в новия си господар.

Лейдлоу погледна момченцето, което сърбаше супата си.

— Той изобщо разбира ли какво иска от него Кан?

— Струва ми се, че да. Просто не реагира.

Детето изведнъж вдигна глава и впери очи във вратата на асансьора. Не се случи нищо, не се чуваше нито звук, но след няколко секунди кабината спря на техния етаж и вратата се отвори.

Отвътре излязоха пазачи с тазери в ръце.

— Как се казваш? — попита Даниел.

— Петров — отвърна умиращият. — Александър Петров.

Отново го връхлетя пристъп на кашлица. В продължение на двайсет безкрайни секунди тялото му се разтърсваше от спазми и когато смъкна парцала от лицето си, той беше напоен с кръв.

След като Хоукър не отговори на мъжа, който го разпитваше, един от главорезите вдигна пистолета си и го насочи към окото му.

— Ако ме убиете, едва ли ще научите много от мене — сухо каза американецът.

Онзи не реагира, но мъжът зад гърба му се засмя и нареди:

— Качвайте го.

Завързаха му очите и го качиха в някакъв ван. Последва кратко пътуване до пристанището и принудително качване на очакващата ги дизелова джонка.

Докато се отдалечаваха от кея, Хоукър се опитваше да отгатне посоката и скоростта им.

— Къде ме водите? — попита след минута-две.

— С удоволствие ще ти отговоря след като ми кажеш какво правиш тук — отвърна му руснакът.

Хоукър не каза нищо. Все още се опитваше да анализира динамиката на ситуацията. Защо той, американецът, трябваше да обяснява на някакъв руснак какво прави в Хонконг?

Моторът под палубата заработи на празни обороти, после спря и джонката започна да се поклаща на вълните.

— Изправи се — заповяда мъжът.

Хоукър стана и се хвана за парапета. Някой свали превръзката от очите му и той понечи да се обърне.

— Гледай напред!

В гърба му се заби дуло.

Хоукър се подчини. Бяха на около километър и половина навътре в пристанището Виктория. Насреща му бяха небостъргачите на Хонконг.

— Ти си човек без родина или поне така научих. Човек, който има стари дългове и го търси даже собствената му страна.

Той не отговори.

— Викат ти Хоукър — продължи руснакът. — Интересно име — на твоя език означава уличен продавач, човек, който предлага стоки или услуги на пазара.