Греъм Браун - Черното слънце

Докато вертолетът кацаше, Хоукър гледаше през прозореца равните простори на Флорида. Беше топло и влажно, съвсем различно от ледения Вашингтон. Слънцето залязваше, отново гигантско оранжево кълбо, потъващо в мъглявото небе.

Според последните преценки полюсите щяха да възстановят нормалното си положение след трийсет и седем дни и подобно явление едва ли щеше да се наблюдава през следващите пет хиляди години.

Междувременно внимателно следяха появилото се над Централно Мексико сияние и бяха струпали там внушителни количества военна техника, но всички страни се бяха съгласили, че при невежа намеса има опасност от евентуална повреда на устройството.

Пренесоха Юрий в Сан Игнасио и го погребаха на осветена земя, мъченик, неизвестен на по-голямата част от света. Навярно така, и трябваше.

Хеликоптерът кацна в центъра на площадката и пилотът посочи един стар товарен самолет оттатък рампата.

Хоукър се ръкува с него, взе раницата си, скочи на асфалта и тръгна към четирийсетгодишния ДС-8 със сменени двигатели.

Въпреки че самолетът нямаше отличителни знаци, мъжете, които стояха до него, определено бяха бивши военни. Ветерани с трийсет години служба, ако се съдеше по вида им, по обветрените им уверени лица, късо подстриганата им сива коса и стоманените им очи.

Хоукър се насочи към тях.

— Вие трябва да сте нашият пътник — каза капитанът.

Хоукър кимна.

— Казвам се Самюълс — представи се ветеранът, стисна му ръката и посочи другия мъж. — Това е Хали, моят втори пилот. И за Бога, не ни казвайте името си, после ще трябва да ни подлагат на шестмесечно промиване на мозъка, за да го забравим.

Хоукър се усмихна — в тези хора имаше нещо невероятно позитивно. И явно им бяха казали, че пътникът им е от добрите.

— Какъв е планът? — попита той, предполагаше, че е организирано нещо.

— Ще ви закараме където поискате — отвърна Самюълс. — Имаме гориво за шестнайсет хиляди километра и във всички посоки ни чакат танкери, в случай че това не ви е достатъчно.

Капитанът кимна на запад.

— Обаче трябва да побързаме. Инструктирани сме да излетим преди залез-слънце, със или без вас. Тъй че, който и да сте, нямате никакво време.

Хоукър хвърли поглед през рамо — слънцето тъкмо докосваше хоризонта. Ако не грешеше, агентите на ФБР бяха по петите му, нечия блестяща идея да не му позволят да промени решението си. Нямаше проблем, той и не се канеше да го променя.

— Да вървим.

— Къде?

— Ще ви кажа, когато реша.

Капитанът кимна и се качиха на борда.

Пътническият салон на този самолет не се отличаваше особено много от товарен отсек, затова Хоукър се настани на подвижната седалка зад пилотите и закопча предпазния колан. Двамата започнаха предстартова проверка и поискаха разрешение за излитане.

Няколко минути по-късно ревът на двигателите оповести началото на рулирането и големият ДС-8 потегли по трикилометровата бетонна ивица.

След като оставиха зад себе си три четвърти от пистата, самолетът най-после се откъсна от земята.

Старата машина се издигна уверено, въпреки че кабината се тресеше и тракаше. Хоукър изпита усещане за кинетична енергия, за свобода и набиране на инерция.

Вече живееше в нов свят. Предишният беше мъчителен и опустошителен, ала той бе излязъл от другата страна. Години наред не се беше чувствал истински жив, но сега имаше цел, нещо като мисия.

Колесниците се вдигнаха и самолетът продължи да набира скорост. Хоукър се заоглежда, проучи кабината, голите хидравлични кабели и жици, обточващи стените, нервюрите, стрингерите и металната обшивка, уредите и осветлението.

Не беше сигурен какво му готви бъдещето, ала щеше да се втурне насреща му, също както се носеше напред в момента, обгърнат в нещо осезаемо.

Човешката част от машината.

Пустинята на Невада, три месеца по-късно

Арнолд Мор слезе от сивата бронирана кола с герб на военновъздушните сили на САЩ на вратата и отправи поглед към откритото пространство пред него. Същата гола пустош, каквато беше видял по време на пътуването от военновъздушната база „Грум Лейк“ до Юка. С една малка разлика. Тук естественият вид на пустинята не се нарушаваше от кратери на бомби, камари останки или безкрайни изпитания на нови оръжия.

Над белезникавите солни равнини в далечината се вдигаше мараня, зад тях се извисяваха скалисти планини с шоколадовокафяви склонове, сякаш потъмнели от парещото слънце.