Греъм Браун - Черното слънце

— Не се забърквай в неприятности — посъветва го пилотът.

— На добър час — отвърна Макартър. — Каквото и решение да вземеш.

След като професорът си тръгна, Хоукър се вгледа в очите на Даниел. И за миг потъна в тях.

— Е, какво ще правиш? — попита тя.

— Не знам. Ще ми помогнеш ли да реша?

— Да.

— Трябва да отида да си събера багажа, преди сестрата да го е изгорила — каза Хоукър.

— Имаш багаж?! — изненада се тя.

— Имам едно-друго.

Даниел се усмихна.

— Добре. Тогава ще се чакаме долу.

Даниел се върна в стаята си, радостна, че си тръгва, развълнувана от възможността да се завърне в свободния свят.

Докато си събираше вещите, вратата се отвори. С периферното си зрение тя зърна букет цветя.

— Можете да ги дадете на друг пациент — весело каза Лейдлоу. — Аз си отивам.

— Чудесно — отвърна мъжки глас.

Глас, който не можеше да сбърка.

— Маркъс? — Тя рязко се обърна към бившия си годеник. — Какво… Какво правиш тук?

Изглеждаше добре, в страхотна форма. Сериозен, както винаги.

— Изнудих Арнолд — отвърна той. — Исках непременно да те видя.

— Защо? Не, не исках да кажа това. Просто… Тъкмо си тръгвах. Щях да дойда да те видя утре.

Усещаше, че равновесието й е нарушено. Беше имала намерение да се срещне с него веднага щом я изпишат от болницата, но не го очакваше да дойде. Колебаеше се как да реагира. Не се чувстваше готова. Единственото, което успя да каже, беше:

— Подстригал си се.

— Няколко пъти. Минаха осем месеца.

Маркъс се приближи и се прегърнаха. Даниел все още не знаеше какво да каже.

Хоукър благодари на сестрата, че не е изхвърлила часовника и химикалката му, с които се изчерпваше багажът му.

— Той не работи — каза тя и посочи часовника.

Хоукър знаеше. Циферблатът беше напукан, стрелките бяха замръзнали в точния момент на импулса. По причини, които се затрудняваше да обясни, той не искаше да се раздели с него. Часовникът бе доказателство за случилото се. Доказателство, че човек може да направи добро за другите въпреки ужасяващата цена.

— За мене работи — отвърна пилотът.

Сестрата му отправи поглед, който загатваше, че се е оказал още по-луд, отколкото си е мислила. Хоукър излезе от стаята и закрачи по коридора.

Даниел седеше на леглото. Маркъс седеше до нея и я държеше за ръка. Толкова познато и в същото време толкова странно усещане.

— Случиха се толкова много неща — каза тя. — Не знам откъде да започна.

— Кои те отвлякоха? — попита Маркъс.

Тя понечи да му отговори, но думите заседнаха в гърлото й. Той вече не работеше в Института, нямаше право да знае.

— Ясно — въздъхна Маркъс. — Пак старата песен.

Даниел го погледна с очи, молещи за разбиране.

Той явно разбра посланието.

— Нося ти нещо. Знам, че не се държах добре, когато замина, но нали сега си тук…

И извади от джоба си кутийка за пръстен.

Даниел не протегна ръка да я вземе.

— Знам, че се карахме за работата ти и за това, че пак се връщаш — продължи той. — Но сега, след като всичко приключи, каквото и да си правила, няма да допуснем пак да се стигне до онези скандали.

Маркъс беше прав, но тя имаше нужда от малко време.

— Марк, тогава ти казах много жестоки неща — започна Даниел. — Сърдех ти се, че не ме подкрепяш.

— Не исках да отиваш, защото се тревожех за теб и не ми харесваше, че ме изоставяш. Тъй че и аз имам също толкова голяма вина.

Може би времето наистина променяше нещата и най-после казваха нужните думи, а не се стремяха просто да спечелят спора.

— Знаеш, че може да се получи — прибави той. — Знаеш, че беше хубаво, преди да се поддадем на самолюбието си.

Маркъс отвори кутийката. Естествено, диамантът бе съвършен.

По пътя за асансьора Хоукър мина покрай сестринския пункт и получи цял куп усмивки.

— Хубав ден, а? — попита той.

— Ами да, тръгвате си — отвърна една от сестрите. — Готвим се да го отпразнуваме.

Хоукър не можа да не се засмее.

Кочи се на асансьора и слезе на първия етаж. Оттам отиде в стаята на Даниел. Чу я да разговаря с някого и надникна вътре. Седяха на леглото и се държаха за ръце.

Изненадан, той бързо се отдръпна. Почувства се като натрапник и заотстъпва. За да се блъсне право в Арнолд Мор.

Мор го погледна, подмина го и погледна през открехнатата врата, после се обърна.

— Кофти момент — отбеляза Хоукър.

— Нещата имат дълга предистория. Ако бях на твое място, щях много да внимавам — посъветва го директорът на НИИ.

Пилотът стисна зъби. Когато хората са под напрежение далеч от дома си, понякога се случват разни неща, но в нормалния свят е различно. Отчаяно му се искаше да поговори с Даниел, да й каже какво изпитва, въпреки че тя и без това знаеше или се досещаше за повечето. Ала до какво щеше да доведе това? Даниел си тръгваше от болницата и се готвеше за последен заход към нормалния живот, живот без кръв, смърт и опустошения на всеки ъгъл. Точно както я бе посъветвал. Как сега да я помоли да не го прави, по дяволите?