Греъм Браун - Черното слънце

— Добре че не си на мое място.

Мор кимна, пъхна ръце в джобовете си и огледа коридора. После попита:

— Взе ли решение?

— Да, съгласен съм — реши точно в този момент Хоукър. — Пращай ме където трябва.

Мор бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл.

— Вътре има инструкции, както и нови документи. Навън те чака кола и билет за международното летище в Маями, откъдето ще вземеш друг самолет.

Хоукър впери очи в него. Променяше си мнението за този човек. Предполагаше, че през следващите пет години ще водят много спорове, но поне знаеше, че може да му има доверие.

— Ще ти върна парите — каза той — Когато изтекат тези пет години.

— С лихва ли? — попита Мор.

— Едва ли.

Мор сви рамене.

— Струваше си да опитам.

Хоукър взе документите и го предупреди:

— И гледай да не я замесиш пак в нещо.

— Един път стига — увери го Мор.

Пилотът кимна и неохотно тръгна към вратата в дъното на коридора.

— Предай й сбогом от мен.

— Непременно — обеща директорът на НИИ.

Даниел извади пръстена от кутийката. Фасетите отразиха светлината и заискриха почти като бразилския камък. Беше ужасно красив. Ала красивите неща вече не й въздействаха. Всъщност никога не й бяха въздействали. Тя му го подаде.

— Не ми се сърди.

Сърдеше й се, разбира се. Но това нямаше значение — тя беше решила нещо в Сан Игнасио, още преди да целуне Хоукър, нещо, свързано с това, че трябва да се живее за бъдещето.

— Върнах се в НИИ, защото трябваше — продължи предишната тема тя. — Но и защото исках.

— Защо? — попита Маркъс.

— Ти харесваш своя живот. Обичаш да преподаваш, обичаш приятелите си и университета. Допада ти консултантската работа, лобистката фирма. Но за мен тези неща не означават нищо.

— Ще свикнеш с тях.

— Не искам с нищо да свиквам.

Маркъс дълбоко си пое дъх и извърна поглед, сякаш се опитваше да се овладее.

— Не те съжалявам — рече Даниел. — Ти имаш почти всичко, което искаш. Раниха те и едва не умря, и вместо да се завреш в някоя дупка, продължаваш да живееш и да строиш своя империя. Единственото, което ти носи болка, съм аз.

— Невинаги е така — убедено заяви той.

— Да, невинаги. Но изобщо не бива да е така. Ако остана и живея твоя живот, вечно ще негодувам, защото мястото ми не е там. А ако продължа да работя в НИИ, ти вечно ще се тревожиш за мен и ще си спомняш за случилото се с теб. Не искам нито едното, нито другото.

— А какво искаш?

— Не знам — откровено призна Даниел. — Но няма да се откажа да търся, докато не открия.

Видът му показваше, че е готов да премине към преса по цялото игрище, да положи всички усилия, за да промени решението й, ала не го направи. Прибра пръстена, затвори кутийката и се изправи. Последва дълго мълчание.

— Печелиш — каза накрая той.

— Никой не печели — възрази Даниел.

Маркъс се наведе към нея, тя го прегърна и той си тръгна.

Тя го проследи с поглед. Знаеше, че пак го е наранила, но имаше чувството, че най-после е постъпила правилно за всички, включително за себе си. След малко събра останалия си багаж и излезе в коридора, където завари Мор.

— Добре ли си? — попита той.

— Да. — За пръв път от доста време беше сигурна в това. — Добре съм.

— Видях Маркъс да си отива. Няма ли да се прибираш вкъщи?

— НИИ е моят дом.

Мор се усмихна.

— Къде е Хоукър? — Даниел се огледа.

— Замина.

Сърцето й сякаш спря. Това бе невъзможно. Ако Хоукър потънеше в мъглата, можеше никога повече да не го намери.

— Майтапиш се. Спомена ли къде отива?

— Не — отвърна Мор. — Но ще се обади, когато пристигне.

— Какво искаш да кажеш?

— Той прие сделката — поясни директорът на НИИ.

— Сериозно?

— Аха. Виж сега, трябва ми някой, който да осъществява връзката с него. Някой, който може да го контролира или да гледа да не се забърка в нещо. Мислех си за Карсън, Паломино или…

Даниел го изгледа свирепо.

— Само да си дал тази работа на друг! Направо ще те убия!

— Ами… — престори се на уплашен той. — Понеже не мога да си позволя разходите около погребението… Ще я възложа на теб.

Хеликоптерът „Бел Джетрейнджър“, с който пътуваше Хоукър, прелетя над блатата на Южна Флорида и се спусна към пистата в един далечен ъгъл на международното летище в Маями.

От НИИ или ЦРУ бяха съобщили местонахождението му на Държавния департамент — съставна част от легендата, която щеше да поддържа сега. В резултат маршалската служба на САЩ и ФБР несъмнено вече го издирваха, може би дори в Маями. За да запази легендата си, трябваше да продължи да бяга. Е, беше свикнал.