Греъм Браун - Черното слънце

— Във вашия случай е съвсем просто. Първо, ще положите клетва да пазите случилото се в тайна по силата на Закона за борба с шпионажа от хиляда деветстотин четирийсет и девета година. Според него…

— О, спестете ми всичко това? — Професорът махна с ръка. — Вече ми се е случвало. Наясно съм. Нямам никакво намерение да се върна в университета от едногодишна творческа отпуска и да обявя, че съм работил като шпионин, че съм бягал от наемни убийци и съм разнасял вълшебен камък, който е спасил света.

Замълча за миг, после прибави:

— Макар че навярно би трябвало. Сигурно пак ще ме пуснат в отпуска, този път по здравословни причини, свързани с психическото ми състояние.

Хоукър едва не се засмя. Смехът толкова силно напираше в него, че трябваше да положи максимални усилия, за да се овладее. Ако човек лично не беше участвал във всичко това, истината щеше да му се стори прекалено абсурдна, за да повярва.

Седящият Насреща им Хендърсън се усмихна и се обърна към Стекър.

— Мисля, че можем да зачеркнем тази точка от дневния ред.

— А Хоукър? — атакува Даниел като опитен адвокат.

Мор реагира пръв и пилотът предположи, че има допълнителни съображения, несъмнено свързани с ЦРУ. Нямаше проблем. Ако изобщо получеше шанс да се пребори, сега беше моментът.

— Уговорена е сделка — съобщи директорът на НИИ.

Преди Хоукър да успее да отговори, Лейдлоу скочи в негова защита.

— Няма нужда от никаква сделка. Искам да кажа, Господи, какво би могъл още да ви дължи той?!

— Нищо — призна Мор. — Всъщност, доколкото разбирам, той е получил голяма сума. Достатъчно, за да не дължи нищо на никого.

Погледна Хоукър и добави:

— Ако бях на твое място, щях да взема парите и да изчезна. И нямаше да работя нито ден до края на живота си.

Хоукър се наведе напред.

— А ако случайно не искам?

Мор повдигна вежди.

— Тогава можеш да получиш пълно опрощение. Или имунитет на всички равнища, придружен от писменото извинение на ЦРУ за ситуацията, в която са те поставили преди години.

Докато той говореше, Стекър се въртеше на стола си, но не понечи да оспори казаното.

— В замяна на какво?

— На твоето съгласие да продължиш да работиш като агент на Съединените щати през следващите пет години.

— Под прикритие — доизясни Хоукър. — В ЦРУ ли?

— Не, в НИИ.

Пилотът го погледна изненадано.

— Не си длъжен да приемаш — намеси се Даниел. — Все още можеш да намериш онзи свой плаж.

Да, все още можеше. И къде щеше да го отведе това? Отново сам. Тя не беше споменала, че ще дойде с него.

— Има едно условие — продължи Мор.

„Само едно ли? — помисли си Хоукър. — Наистина страхотна сделка“.

Директорът на НИИ се прокашля и на Хоукър му се стори, че търси подходящите думи.

— Освен всичко останало, твоето особено положение на нещо като изгнаник те прави невероятно ценен. Както разговаряхме тримата при закрити врати, ти притежаваш уникално предимство в целия свят. Можеш да ходиш на места, на които никога не бихме могли да пратим агент, можеш да проникваш в организации, в които е невъзможно да се внедрим без подготвяна поне десет години легенда. За да си най-полезен за нас, трябва да запазиш това си положение.

Мор отново се прокашля.

— С други думи, трябва да се преструваш, че все още бягаш. Което означава, че се налага да напуснеш Съединените щати в рамките на двайсет и четири часа.

Думите се забиха в сърцето му като нож. Той погледна Даниел. Не беше сигурен.

— Дайте ми няколко часа да си помисля.

— Имате ги — заяви президентът.

С това срещата приключи. Стекър напусна веднага като мърмореше нещо под нос. Хендърсън се ръкува с тримата герои и замина с агентите от Секретната служба. Мор остана да поговори с Лейдлоу, преди да си тръгне.

Накрая Хоукър, Макартър и Даниел останаха сами и се спогледаха.

— Какво ще правиш? — попита Хоукър професора. — Може би и ти трябва да постъпиш в НИИ. Тъй де, щом искат да вземат мен, трябва да са съвсем отчаяни.

Археологът се засмя.

— Не, благодаря. Имам син и дъщеря, и двамата са наследили очите на майка си. Ще им отида на гости и ще остана, докато ги докарам до побъркване. Дори може пак да се направя на Черния Мойсей.

Хоукър се засмя. Даниел също се усмихна.

— Най-малкото ще мога да разказвам на внуците си страхотни истории, докато са още малки, за да ми вярват — прибави Макартър.

Лейдлоу го прегърна.

— Обаждай се.

— Непременно — обеща той.

После се ръкува с Хоукър и двамата се прегърнаха.