Греъм Браун - Черен дъжд

Напрежението постепенно се разсея, но Стареца вече го нямаше. Разговорите бяха приключили и племето на Западните хора повече нямаше да има възможност да ги убеди.

Макартър постави ръка на рамото й. Тя го погледна в очите и усети същото разочарование — и неговото сърце се свиваше от провала. Професорът се опита да се усмихне, но изглеждаше жалко и Даниел не му отговори.

Путок изкрещя някаква заповед и индианската тълпа се разтвори, за да направи път на групата. Девърс тръгна пръв, но Макартър и Лейдлоу се поколебаха. Хоукър ги изчака и каза:

— Хайде. Направихте каквото можахте. Ще трябва да измислим друг начин.

Даниел пое дълбоко дъх и закрачи напред. Обърна се и видя, че археологът продължава да се колебае. Кутията с кристалите на Мартин още беше в ръцете му. Макартър приклекна и я остави на един плосък камък край огъня: Очите на Сипакна се бяха завърнали у дома.

Два часа по-късно четиримата се завърнаха на поляната. Верховен ги посрещна и гласът му ясно показваше какво мисли.

— Какво се случи, по дяволите?

— Открихме ги — унило отвърна Даниел. — И не ги интересува какво ще правим. Стига да умрем сами и да ги оставим на същата участ.

Докато тя им разказваше подробностите, на лицата на Сюзан и Бразош се изписа отчаяние.

Хоукър се отдръпна настрани, за да не я слуша. Впери очи в небето на запад, към бързо залязващото слънце. До смрачаване оставаше около час, може би по-малко. Достатъчно време, за да се отдалечат на известно разстояние от поляната, ако посмеят да навлязат в джунглата.

— Хайде — прекъсна я той. — Махаме се оттук.

Носачът се изправи и тежко се облегна на бастуна си, но другите не помръднаха.

— Събирайте си багажа — прибави Хоукър. — Чака ни доста път и трябва да побързаме, докато още е светло. — Той метна раницата си на рамо и се наведе да вземе още една манерка.

Даниел протегна ръка и го спря.

— Къде отиваме?

— Да потърсим поток като онзи, който пази индианското село. Ще тръгнем покрай него, ще построим сал или ще газим вътре, ако трябва. Но щом стигнем водата, ще сме в безопасност.

Виждаше объркването им, опитваха се да проследят логиката в неговия план.

— Водата е отрова за онези същества — продължи Хоукър. — А слънцето изгаря кожата им. Открит поток и синьо небе над него — там можем да намерим убежище, макар че и самата вода би трябвало да е достатъчна.

Обърна се към Макартър и добави:

— Ти сам го каза, без да го съзнаваш — реката ще ни отведе у дома. Но трябва да тръгнем веднага, докато още имаме шанс.

— А хеликоптера? — попита някой.

Хоукър поклати глава.

— Кауфман го няма, за да му сигнализира, и кой знае дали изобщо ще кацне. А даже да го направи, може вече да не сме тук. Снощи изхабихме повече от половината си боеприпаси и с това темпо ще ни стигнат за още един ден. За утре няма да остане нищо.

Всички се спогледаха, започваха да разбират аргументите му.

— Когато се връщах тук, след като ме свалиха, се наложи да пресека два потока — каза той. — Ако побързаме, ще стигнем до по-близкия за около час, преди да стане съвсем тъмно. Но трябва да тръгнем веднага.

Другите се надигнаха един по един, отърсвайки се от мудността, обзела ги с отчаянието. Бразош вдигна раницата си и посочи водата, която беше приготвил. Сюзан се зае да събира вещите, които бяха пръснати наоколо.

— Добре, да вървим — въздъхна Даниел.

— Крайно време беше, по дяволите — изсумтя Верховен.

Разгарялата се отново надежда постепенно ускори действията им, шансът да се спасят ги изпълни с енергия. Най-малкото щяха да напуснат тази проклета поляна.

Професор Макартър обаче остана неподвижен. По целия път на връщане от индианското село беше разсъждавал за избавлението, за живота и смъртта, и отчаяно се опитваше да се отърси от образа на играещото си тригодишно момченце. И макар да смяташе, че едва ли ще преживеят нощта — поне докато Хоукър не им изложи новия си план, — той започваше да съзнава, че тук не е заложен само техният живот.

— Мисля, че трябва да останем — заяви накрая.

— Какво?! — ахна някой.

— Мисля, че трябва да останем — повтори той.

Девърс изпусна раницата си.

— Майтапиш се.

— Тук няма да издържим — меко възрази Хоукър; — Ако искаш да се прибереш у дома, това е единственият начин.

— Длъжни сме — настоя Макартър. — Онези същества са на свобода, защото ги пуснахме ние. Ние отворихме храма, като групата на Диксън преди нас. Не обърнахме внимание на предупреждението. Сега камъкът е унищожен и храмът не може да бъде затворен, а ние си отиваме просто ей така?! И оставяме индианците холокуа да се борят с чудовищата… или да загинат, опитвайки се да ги отблъснат?!