Греъм Браун - Черен дъжд

Професор Макартър се изненада от внезапното изчезване на воините холокуа. Затича се и настигна другите от групата точно когато стигнаха до покрайнините на индианския лагер.

Самото село се намираше край дълъг меандър на голям поток, достатъчно широк, за да раздели джунглата и да позволи на слънцето да освети водите му. Археологът предположи, че мястото е избрано съзнателно. То не само осигуряваше непосредствен достъп до прясна вода и риба, но и пазеше от атаки две трети от периферията на селището. Останалата част се охраняваше от часовои, и на земята, и по дърветата.

Между часовоите горяха ниски огньове, не по-малко от петдесет, разположени на равни интервали по дълга криволичеща дъга, стигаща до речния бряг от двете страни на селото — сухопътна преграда, представляваща първата отбранителна линия.

Огньовете изпълваха въздуха с бял дим и вдигаха онази фина пепел, която бяха видели по листата. Край тях имаше купчини съчки, които по-младите членове на племето постоянно допълваха.

Часовоите поздравиха Путок, после скочиха на крака при вида на белите хора. Индианецът им махна с ръка, каза няколко думи и групата пришълци продължи нататък, минавайки между огньовете и влизайки в селото.

Макартър се мъчеше да обръща внимание на всичко. Земята беше оголена от всякакви материали, които можеха да горят. Бяха останали само по-големите дървета. Повече приличаше на бивак, отколкото на село — единствените постройки бяха паянтови колиби, покрити с животински кожи и снопове клони. Но пък холокуа бяха номадско племе и когато дойдеше моментът, щяха да развалят колибите и да изчезнат, отнасяйки ги със себе си. Археологът се зачуди докога ще останат там. До дъждовете, предположи той, или по-скоро до отминаването на първата вълна дъждове.

Следвайки Путок, те минаха покрай други огньове. Наблизо лежаха ранените и умиращите, около които се бяха събрали скърбящите близки.

Две обезумели от мъка жени се бяха надвесили над окървавен мъж и виеха отчаяно. За други мъже с подобни рани се грижеха майки, сестри и съпруги, които отдавна бяха изплакали сълзите си.

Жените обгаряха по-малките рани с каменни инструменти, нажежавани на огньовете, а по-големите покриваха с кал и листа. Макартър преброи двайсет тежко ранени и още дванайсетина, които вече трябва да бяха мъртви. А още колко не се бяха завърнали от бой, колко бяха отнесени от сипакните и затворени в пашкулите по дърветата далеч оттук?

До един умиращ ридаеха жена и по-голямо дете. Недалеч от тях си играеше тригодишен малчуган. Прекалено малко, за да разбира, момченцето танцуваше, чуруликаше като птиче и замерваше огъня с камъчета. Макартър си спомни погребението на съпругата си, когато единственото желание на облеченото им за черква внуче беше да тича и да се смее. Замислен за живота и смъртта, той тъжно си каза, че неговата група е допринесла много за сполетялата индианците мъка.

Путок ги преведе покрай ранените и се насочи към още по-силен огън, огромна клада близо до центъра на селото, до която се издигаше камара съчки. Те застанаха край нея, изложени на прииждащите горещи вълни, шепота и погледите на племето. Зяпачите бързо се увеличаваха и обграден от човешка стена, археологът беше обзет от клаустрофобия.

След няколко минути тълпата се развълнува и се разтвори. Старейшините идваха.

Бяха петима, водени от дребен мъж на преклонна възраст. Той се движеше с грациозност, дължаща се на предпазливост и на разкривеното му и прегърбено като старо дърво тяло. Люспеста, изпъстрена с петна кожа покриваше ръцете и лицето му, а очите му бяха полускрити под гънки сбръчкана плът. Наричаха го Уалон, Стареца: Великия баща и вожд на племето. Индианците холокуа почитаха този хилав мъж повече от всички други. От неговото решение зависеше всичко.

Преди да заговори, Стареца огледа своите гости. Приближи се до тях и ги докосна по лицата и дланите. Погледна превръзката на крака на Даниел, пипна раната на рамото на Макартър и кървавата марля, залепена на бузата на Хоукър.

— Воини — произнесе вождът на езика холокуа.

Накара ги да седнат и заедно с другите старейшини се настани срещу тях. Тълпата стегна пръстена си.

От гърлото на престарелия вожд се разнесе дрезгав шепот, думите му се оформяха бавно на странно насечения индиански език.

— Казва, че появата на „западните хора“ била предсказана от гадателите, както и че щяло да има битка между старото и новото — преведе Девърс. — Когато бил малък, го чул от баща си и сега наистина се случило.